Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 207

— Какво каза?

— Попитах, какво ще стане с мен, ако откажа да те подкрепя?

— Ще информирам хората си, че съзнателно си се опитал да прикриеш Сучиади.

— Това обвинение ли е?

— Засега неофициално. Не ме интересува дали си го направил, всъщност зная, че си го направил, но не ме интересува. Трябва да се грижа за реда и дисциплината, а справедливостта е неотменна част от тях. Съобрази се с това и ще получиш повишение, плюс нов отряд. Прекрачиш ли линията, ще бъдеш следващият пример за назидание.

— Луманако и Куок няма да го харесат.

— Така е. Но и те са войници от Клина и ще направят каквото се иска от тях.

— Толкова по въпроса за вдъхновената лоялност.

— Лоялността е валута като всяка друга. Харчиш каквото си спечелил. Но да оставя ненаказан един убиец на офицер от Клина, е повече, отколкото бих могъл да си позволя. — Той отново се облегна на бюрото. Имаше някаква безапелационна твърдост в позата му, каквато бях виждал в заключителната част на важни съвещания. — Ковач, разбери ме, не искам да те загубя, нито да обърквам войниците, които вярват в теб. Но в края на краищата Клинът е повече от хората, които го създават. Не можем да си позволим вътрешни раздори.

Разглеждах го внимателно. Напомняше ми за онзи Карера от пробива на правителствената армия при Шалайското дефиле, когато кемпистските парашутисти се сипеха върху ни като първи сняг. И тогава нямаше накъде да отстъпваме. Въпреки че противникът разполагаше с огромно числено превъзходство, Карера нареди да задържим позициите си на всяка цена. Два часа по-късно, когато атаката на врага бе на изчерпване, ние на свой ред преминахме в контраатака, а паникьосаните началници на десанта наредиха на хората си да отстъпят. Когато битката приключи, цялото Шалайско дефиле беше покрито с трупове на кемписти, а Клинът бе загубил не повече от двайсетина души.

Той се наведе към мен. Гневът му сякаш се бе изпарил.

— Струва ми се, че бях пределно ясен, лейтенант. Всеки от нас в един или друг момент трябва да пожертва нещо. Може да не ни харесва, но това е цената на членството в Клина.

Кимнах.

— Значи си готов да го преглътнеш?

— Аз умирам, Айзък. Единственото, за което съм готов сега, е да поспя.

— Разбирам. Няма да те задържам повече. А сега… — Той махна с ръка към инфохолограмата и тя се изпълни с данни. Опитах се да се съсредоточа. — Щурмовият отряд е следвал екстраполация на изходната траектория на „Наджини“ и се е озовал доста близо до доковия хангар, през който сте проникнали. Луманако докладва, че не е забелязал каквито и да било уреди за затваряне на дока. Въпросът е как сте влезли?

— Ами, когато отидохме там, той беше отворен — нямах сили да измислям нови лъжи, пък и при разпит можеха да измъкнат от мен цялата информация. — Ние също не видяхме уреди за управление на дока.

— На боен кораб? Трудно ми е да повярвам.

— Айзък, този кораб разполага със силов щит, който се вдига на два километра пред корпуса. За какво, по дяволите, им е необходимо да затварят доковия хангар?

— Ти видя ли го?

— Да. При това в действие.

— Хм. — Той размърда пръсти и нанесе някои корекции в инфоколонката. — Пуснахме вътре автоматични сонди, които са открили следите ви на три километра навътре в кораба. Но щурмовата група ви е намерила съвсем близо до изхода. Доста сте се поразходили — той ме погледна внимателно.