Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 124

Останалата част от екипажа гледаха сателитните предавания. Кемпистки пропагандни канали, когато успяваха да ги уловят, а когато не можеха, прехвърляха се на правителствените. Обикновено появата на Кемп на екрана предизвикваше оживление и възгласи, изпълненията на Лапиний бяха придружени от ръкопляскалия и подсвикврания. Дори Жиан често се присъединяваше към всеобщото веселие.

Хенд наблюдаваше океана, простиращ се на юг и на изток.

От време на време вдигах глава към небето и се питах кой ли наблюдава нас.

Само след два дни охранителната система пусна първа кръв на нанолите.

Тъкмо повръщах закуската си, когато електрозахранването от резонаторния акумулатор прекъсна. Усетих вибрациите в костите си, което само влоши положението.

Три отделни пулсации. После нищо.

Избързах си устата, изплакнах се на чешмата и излязох на брега. Небето беше тъмносиво и само над Собървил пожарите продължаваха да хвърлят розови отблясъци. Никакви други признаци за промяна в обстановката.

Крюкшенк вече беше отвън, оглеждайки хълмовете през мерника на фотонера.

— Усети ли го?

— Да — изплюх се на пясъка. — Май се сдърпахме с някого.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Зле ли ти е?

— Повръщах. Не ме гледай с такова отвращение. След няколко дни и теб ще те подкара.

— Благодаря, че ми напомни.

Отново няколко поредни вибрации, този път по-продължителни. Дълги, равномерни откоси, типични, когато се прочиства район. Стиснах зъби и затворих очи.

— Това е прицелна стрелба — обясни Крюкшенк. — Предишните бяха трасиращи. Сега вече е прехванала целта.

— Хубаво.

Отново ниските, едва доловими вибрации. Превих се и се закашлях сподавено. Крюкшенк ме разглеждаше с любопитство.

— Какво зяпаш?

— О, извинявай. — Тя извърна глава.

Продухах си носа, плюх и огледах останалата част от хоризонта. Все още не се виждаше нищо. На пясъка пред мен имаше кървави жилки. Споходи ме усещането, че нещо в тялото ми се разпада.

Гадна работа.

— Къде е Сучиади?

Тя посочи към „Наджини“. Сучиади и Оле Хансен се бяха изправили под носовата батарея и очевидно обсъждаха нещо, свързано с нея. Малко по-нататък Амели Вонсава се бе изкатерила на една дюна и се озърташе. Дьопре, Сън и Жиан закусваха на кораба, или правеха нещо друго да убият времето.

Крюкшенк засенчи очи и погледна към двамата мъже на носа.

— Ако питаш мен, нашият капитан очаква отдавна този момент. Всеки ден ходи да гали оръдията, сякаш няма търпение да ги изпробва. Виж, дори се усмихва.

Отправих се натам с бавни крачки. Сучиади видя, че се приближавам и тръгна насреща ми. Нямаше и следа от усмивка.

— Май времето ни изтича вече.

— Още не. Хенд дава на нанолите няколко дни, докато измислят начин да се справят с резонаторното оръдие. Според мен обаче преувеличава.

— В такъв случай да се надяваме, че твоята археоложка също е напреднала. Говорил ли си наскоро с нея?

— Че някой въобще говорил ли е?

Той се намръщи. Напоследък Вардани избягваше да се среща с когото и да било от нас. Обикновено отскачаше само за да се нахрани, сетне бързо изчезваше. Разговорите с нея се ограничаваха до едносрични подмятания.