Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 122

— Щом така ти харесва.

— Хенд, не вярваш и на думичка от това.

Усмивката му се стопи.

— Откъде знаеш в какво вярвам?

— ОПРО-ни. ИСУКЖ-и. Ти ги рецитираш наизуст. Знаеш всичко за тези шибани програми. Когато Карера ни предупреждаваше за ускореното развитие на нанотехнологиите, ти дори не мигна. А сега изведнъж си ядосан и уплашен. Нещо тук ми намирисва.

— Съжалявам, Ковач. Казах ти всичко, което ми е известно.

Сграбчих го. Изправих го на крака и тикнах един от автоматите под носа му.

— Слушай ме внимателно.

— Ковач, не ставай сме…

— Казах да млъкваш!

— Ковач, ако ми направиш нещо, ще съжаляваш дълбоко. Парите ти са на Латимер, но пропускът за там…

— Като гледам, май няма голяма надежда да си ги прибера.

— Подсигурил съм се, Ковач. Дори да ме убиеш, само ще си похабиш куршумите. В Здрач ще ме пренахлузят и…

— А получавал ли си куршум в корема?

Той втренчи поглед в мен. Не смееше да проговори.

— Това са високоскоростни осколочни проектили. Противопехотни, за стрелба на къси разстояния. Предполагам, че си видял какво направиха с групата на Денг. Влизат цели, а излизат на множество осколки. Ако те гръмна в червата, ще агонизираш чак до вечерта. Ще преживееш всяка секунда от края си. Веднъж ми се случи нещо подобно и повярвай ми, бих направил всичко, за да не се повтори.

— Сигурен съм, че капитан Сучиади ще иска да каже нещо по въпроса.

— Сучиади ще направи каквото му кажа, както и другите. Нямаш приятели сред тях и никой няма да поиска да стане жертва на вашите наноли. А сега, имаш ли нещо против да довършим този разговор по цивилизован начин?

Виждах го как търси потвърждение на лицето ми доколко са сериозни намеренията ми. Сигурно и той като мен бе преминавал през нужната психологическа школовка, само дето обучението на Емисарите е несравнимо по-усъвършенствано. В този момент дори аз самият не знаех дали няма да го застрелям.

Той обаче изглежда видя твърда решимост. Прочетох го в очите му. Прибрах бавно автомата в кобура.

— Каквото ще ти кажа, не бива да напуска това помещение — рече той. — Кажи на другите за ОПРО-ните, но останалото ще бъде между нас. Инак последствията може да са непредсказуеми.

— Толкова ли е лошо? — повдигнах вежди.

— Изглежда… — подхвана бавно, — че съм се надценил. Някой ни е скроил номер.

— Кой?

— Не ги познаваш. Съперници.

— Друга корпорация?

Той поклати глава.

— ОПРО-ните са приоритет на „Мандрейк“. Наехме специалисти по ИСУКЖ от други компании, но проектът си е наш. Всичко е строго засекретено. Но и при нас, както навсякъде другаде, има чиновници, които драпат нагоре. Колеги — последната дума я изплю като храчка.

— И имаш ли много такива колеги?

Това предизвика насмешлива гримаса.

— Ковач, в „Мандрейк“ не се сприятеляваш. Другите ще са с теб само докато това им носи изгода. Поискаш ли повече, смятай се за загубен. Всеки си има територия. Боя се, че съм надхвърлил пределите на моята.

— Какво излиза? Че са пратили тук ОПРО-ните с надеждата да не се върнеш обратно от Дангрек? Не е ли твърде егоистично? Като се има предвид над какво работим?

Хенд разпери ръце.