Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 113

— И другите ли мислеха като теб?

— На края. В началото се съгласиха да дойдат само защото никой не ги искаше другаде. Бяха млади, лесно повярваха в това, на което ги учех. Имаха енергията да се гневят.

Кимнах.

— Дали труповете в мрежата не принадлежат на някои от тях?

— Възможно е — тя отмести поглед.

— Колко души имаше в групата ти? Колко от тях биха могли да се върнат и да опитат да отворят вратата?

— Не зная. Само пет-шест от тях разполагаха с разрешителни от Гилдията, двама или трима от тези биха могли да го направят. Аирбоу. Уенг, може би. Текакриенгкрай. Тези са най-добрите. Но да опитат сами? — тя поклати глава. — Не зная, Ковач. Това беше друго време. Нямам представа как биха се държали при различни обстоятелства. Не зная дори как аз бих се държала.

За миг в мен се пробуди споменът за нея, гола под водопада. Опитах се да си събера мислите.

— Но сигурно в архивите на Гилдията ще има ДНК образци.

— Сигурно.

— Ако ги сравним с пробите от костите…

— Да, разбирам те.

— Само че ще е трудно оттук да получим достъп до архивите в Приземяване. А и, честно казано, не съм сигурен за какво може да ни послужи това. Не ме интересува кои са били тези хора. Искам само да знам как са се озовали в мрежата.

Тя потрепери.

— Ако са те — рече, после млъкна. — И аз не искам да знам кои са били, Ковач. Мога да живея и без това.

Дощя ми се да се пресегна в тясното пространство помежду ни и да я прегърна. Но не можах да се досетя за което и да било местенце от тялото й, където докосването ми да не изглежда съблазняващо и подканящо.

Мигът отмина. Умря.

— Отивам да поспя — рекох и се надигнах. — Ти най-добре направи същото. Сучиади сигурно ще ни събуди в ранни зори.

Тя кимна замислено. Вниманието й отново бе приковано другаде. Може би бе погълната от спомени.

Тръгнах си и я оставих надвесена над техноглифите.

21.

Събудих се изморен — от радиацията или от лекарствата, които бях погълнал, за да я наутрализирам. През прозорчето на фибробалона се прецеждаше сивкава светлина. Постепенно започнах да си припомням сцени от съня, който ме бе споходил през нощта…

Виждаш ли Клинов вълк? Виждаш ли?

Семетайр?

Разсея ме шумът от ентусиазирано миене на зъби, идващ откъм санитарната ниша. Извих глава и видях Шнайдер, който търкаше главата си с пешкир.

— Добро утро — подвикна ми той.

— Добро утро. — Подпрях се на лакът. — Колко е часът?

— Пет и нещо — той повдигна рамене, сякаш се извиняваше. — Нямаше да стана толкова рано, но Жиан не само се излюпи по тъмно, ами и излезе навън да тренира някакви бойни хватки, а аз спя леко.

Извих глава на другата страна и се заслушах. Зад стената на спалното от време на време се дочуваше рядко издишване и търкане на дрехи.

— Шибан психопат — промърморих.

— И не само той. Половината от тия, дето сте ги наели да ни пазят, са същите.

— Да, но изглежда само Жиан страда от безсъние. — Надигнах се, малко подразнен от времето, което бе отнело на бойния „ръкав“ да се отърси от съня. Може би точно с това се опитваше да се пребори и Жиан Жианпин. Изглежда лъчевата болест оказваше разяждащото си влияние и организмът реагираше като алармена система. Пинк-пинк-пинк. Иде краят.