Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 111

— Това не изключва ли от подозрение твоите вампири? Изваждането на „колодите“ е чисто човешка дейност.

— Не е задължително. Всяка цивилизация, открила технологии като хиперпортала, би трябвало да може да дигитализира съзнанието.

— Няма никакви данни в подкрепа на това твърдение.

— Ами здравият разум какво ти казва?

— Здравият разум? — отново презрение в гласа. — Същият този здрав разум, който преди хиляда години е заявил, че Слънцето очевидно се върти около Земята? Здравият разум, към който призоваваше Богданович, когато публикува своята Теория за центъра? Здравият разум е антропоцентричен, Ковач. Той предполага, че щом хората правят нещо по определен начин, трябва да е така и при други технологични цивилизации.

— Чувал съм доста убедителни аргументи в подкрепа на това становище.

— Да, и не само ти. Здравият разум, Ковач, е за овцете — защо трябва да ги храним с нещо различно? Ами ако марсианският морал не позволява „пренахлузване“? Помислял ли си някога за това? Ако смъртта ти означава, че не си достоен да живееш? И че нямаш право да се върнеш към живота, дори ако съществува такава възможност?

— В една технологично напреднала цивилизация? Цивилизация, която е покорила звездите? Това са глупости, Вардани.

— Не, това е теория. Моралът на хищниците. Ферер, Йошимото и Бредбъри. Поне засега няма данни, които да я оборват.

— А ти вярваш ли в нея?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Разбира се, че не й вярвам. Опитвам се само да ти покажа, че не бива да се уповаваме само на нашите жалки, човешки представи за света. Не знаем почти нищо за марсианците, при това ги изучаваме вече стотици години. Нищо чудно дори малкото, което сме си изградили като представа за тях, да бъде оборено по-нататък. Нямаме никаква представа какво е било предназначението на половината от предметите, които изкопаваме и все още разпродаваме като антични сервизи за кафе. Може би точно в този миг някой на Латимер окачва на стената на спалнята си закодираната тайна на свръхсветлинния двигател. — Тя въздъхна. — И нищо чудно да го е поставил наопаки.

Разсмях се. Изведнъж напрежението се разреди. На лицето на Вардани се появи някакво подобие на усмивка.

— Не, аз говоря сериозно — продължи тя. — Ти си мислиш, че щом можем да отваряме вратата, значи знаем как да я управляваме. Нищо подобно. Нямаме никаква представа какво вършим. И това е, защото разсъждаваме с човешките си мозъци.

— Добре де, разбрах — върнах се след нея до средата на помещението и отново се настаних на стола. Трябва да призная, мисълта, че човешка „колода“ може да е попаднала в лапите на някой зловещ марсиански командос и съдържанието й да е било прехвърлено в марсианска виртуалност, накара косата ми да настръхне. Какво ли не можеха да направят с нея? По-добре да не мисля за това. — Но сега ти говориш така, сякаш отвъд ни дебнат вампири.

— Само те предупреждавах.

— Хубаво, смятай, че съм предупреден. Кажи ми сега нещо друго. Колко археолози знаят за това място?

— Освен моята група? — Тя се замисли. — Въведохме данните в архивите на Латимер, но това беше преди да знаем какво има тук. Тогава находката още се водеше като обелиск. Артефакт с неизвестно предназначение, каквито непрестанно откриваме.