Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 109

— Госпожице Вардани — намеси се с напрегнат глас Хенд. Под рампата Хансен, Жиан и Шнайдер бяха преустановили работата си и гледаха към нас, привлечени от високия тон на разговора. — Струва ми се, че изместихме темата. Обсъждахме въпроси, свързани с нашата сигурност.

— Така ли? — Вардани се разсмя, но после си пое дъх. — Добре, капитане. Ще бъда кратка. Занимавам се с археология от седемдесет години, но нито веднъж не съм се натъквала на каквито и да било сведения, че марсианците са в състояние да ни предложат нещо по-неприятно от това, което хората правят едни с други на Санкция IV. Като изключим радиационното заразяване около Собървил, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, ако седите на прага на вратата, отколкото където и да било другаде на повърхността на тази планета.

Настъпи кратка тишина.

— Защо не насочите оръдията към входа на пещерата? — предложих аз. — Същият ефект. Дори още по-добре, след като поставим там монитори. Ако се появят чудовища с половинметрови нокти, можем да ги затрупаме в пещерата.

— Чудесна идея — подкрепи ме Хенд и застана на платформата между Вардани и Сучиади. — Това май е най-доброто решение, капитане?

Сучиади се взря в очите на Хенд и изглежда схвана намека. Козирува и се завъртя на токове. Погледнах го отблизо, докато се спускаше от рампата. Лицето му не бе така безизразно, както по-рано, докато още привикваше с маорския „ръкав“.

Всъщност имаше вид, сякаш е бил предаден.

Понякога срещаш наивността на странни места.

В основата на рампата той се спъна в един труп на чайка и едва не падна. Изрита го ядосано, вдигайки фонтан от тюркоазен пясък.

— Хансен! — чухме го да вика. — Жиан. Изчистете тези боклуци от брега. Да няма и перушинка на два метра около кораба!

Оле Хансен повдигна вежди и козирува иронично. Сучиади дори не го забеляза — вече се отдалечаваше към водата.

Нещо тук не беше наред.

Хансен и Жиан използваха двигателите на два от гравибайковете, с които бе оборудвана експедицията, за да издухат труповете на чайките, и вдигнаха истинска буря от перушина. В пространството, което разчистиха, започна бързо да се оформя лагерът, с помощта на върналите се от траулера Дьопре, Вонсава и Крюкшенк. Докато се стъмни, вече бяха вдигнали пет фибробалона, заобикалящи дъговидно щурмовия кораб. Всичките бяха с еднакви размери, маскировъчна окраска и напълно неотличими един от друг, ако се изключеха номерата над вратите. Всеки от тях бе предназначен за четирима души и разполагаше с две двойни помещения и централно пространство. В един от тях бе оборудвана лабораторията на Таня Вардани.

Открих археоложката там, наведена над своите скици.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, без да вдига глава от разработките си.

— Ей, аз съм.

— Знам, че си ти, Ковач. Питам, какво искаш?