Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 110

— Трябва ли ми покана, за да идвам тук?

Тя спря да чертае, въздъхна и вдигна глава.

— Ковач, вече не сме във виртуалността. Аз…

— Не съм дошъл с намерение да те чукам.

Поколеба се, накрая намери сили и срещна погледа ми.

— Толкова по-добре.

— Та мога ли да вляза?

— Заповядай.

Наведох глава и пристъпих под ниския таван. Подът бе покрит със скици, чертежи и рисунки. Повечето бяха на техноглифи, с множество бележки покрай тях.

— Напредваш ли?

— Бавно. — Тя се прозина. — Паметта ми е отслабнала. Ще се наложи да си водя бележки за всяка стъпка.

Подпрях се на ръба на масата.

— Колко време ще ти отнеме?

Тя сви рамене.

— Няколко дни. А после и изпитанията.

— Те колко ще продължат?

— Общо, първоначалните или окончателните? Не зная. Защо питаш? Да не те сърби вече костният мозък?

Погледнах през прозореца към мястото, където пожарищата на Собървил хвърляха червеникави отблясъци в нощното небе. Толкова скоро след взрива и на такова близко разстояние разрушителните сили на лъченията вероятно действаха с пълната си мощ. Стронций 90, йод 131 и всички техни многобройни приятелчета, унищожаващи каквото срещнат на пътя си с убийствен ентусиазъм. Неволно потреперих.

— Просто съм любопитен.

— Което трябва да бъде поощрено. Но не бива да прекаляваш, че ще ти навреди на военната кариера.

Разпънах едно сгъваемо столче и седнах до масата.

— Струва ми се, че бъркаш любопитството със съчувствието.

— Така ли?

— Да, точно така. Любопитството е нещо, което притежават и маймуните. Инквизиторите са пълни с него. Това обаче не те прави по-извисено човешко същество.

— Е, предполагам, че ги знаеш тези неща.

Ответен удар, който заслужаваше възхищение. Не бях споменал нарочно инквизиторите, но едва сега си спомних, че е била в лагер.

— Защо се държиш така, Вардани?

— Казах ти, вече не сме във виртуалността.

— Така е.

Чаках. Тя се изправи и пристъпи към отсрещната стена, където бяха подредени няколко реда монитори. На повечето от тях се виждаше вратата, под различни ъгли.

— Ще трябва да ми простиш, Ковач — рече с усилие. — Избиха стотици хиляди невинни само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, си представям, че вдишвам от техните атоми. Съжалявам, Ковач. Не съм се научила да преглъщам подобни неща.

— Ако искаш, да поговорим за двата трупа в мрежата на траулера.

— Има ли нещо, което трябва да обсъждаме? — тя дори не ме погледна.

— Дьопре и Жиан току-що приключиха с киберпатоанатома. Никакви следи от травми по костната структура, а почти няма върху какво друго да се работи. — Застанах зад нея и по-близко до мониторите. — Съществуват тестове, които можем да направим на молекулярно ниво, но се съмнявам, че те ще ни кажат нещо повече.

Тя ме погледна.

— Защо?

— Защото каквото и да ги е убило, има нещо общо с това — чукнах по един от мониторите, на който се виждаше вратата.

— Смяташ, че нещо по късна доба е дошло през вратата? — попита тя презрително. — Жадуващи за човешка кръв вампири?

— Нещо ги е убило, Таня. Не са умрели от старост. „Колодите“ им липсват.