Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 108

— Нито да повредим вратата — добави Вардани рязко.

— Нито да повредим вратата — повтори Хенд. — Боя се, капитане, че групата ви ще трябва да се примири с пещерата. Не ми се вярва да има някакъв риск в това. Подпорите, поставени от предишните посетители, изглеждат солидни.

— Видях тези ваши „подпори“ — тросна се Сучиади. — Епоксидни конструкции, които не са подходящи за…

— Сержант Хансен ги смяташе за напълно достатъчни — прекъсна го с видимо раздразнение Хенд. — Но ако не ви харесват, направете каквото смятате за необходимо.

— Не е въпросът в подпорите — продължи неотстъпчиво Сучиади. — Думата ми беше за онова, което е в пещерата.

Вардани вдигна глава от скицата, която правеше.

— Но това е чудесно, капитане — произнесе тя развеселено. — Само за двайсет и четири часа вие преминахте от състояние на пълно недоверие в целта на операцията към истинска загриженост за успешния й завършек. Какво по-точно ви притеснява?

Сучиади имаше смутен вид.

— Тази… находка — рече той. — За която вие твърдите, че е врата. Можете ли да ми дадете някакви гаранции, че нищо няма да дойде през нея от другата страна?

— Не мога, разбира се.

— Имате ли някаква представа какво може да дойде?

— Не, нямам — Вардани се засмя.

— В такъв случай, искрено съжалявам, госпожице Вардани. От военнотактическа гледна точка ми се струва целесъобразно да разположим оръжията на „Наджини“ в непосредствена близост до вратата.

— Капитане, това не е военна операция — намеси се Хенд с тон, в който се долавяше досада. — Струва ми се, че ви го обясних по време на първата оперативна. Вие сте участник в комерсиално начинание, чиято специфика налага вратата да не бъде излагана на риск от въздушно засичане, докато не достигнем определен стадий. А по-точно, съгласно Междукорпоративната харта, докато не преминем от другата страна и не разположим там маяк за обозначаване на собствеността на компания „Мандрейк“.

— Ами ако тази врата реши да се отвори, преди да сме готови, и през нея проникне нещо враждебно?

— Нещо враждебно? — повтори Вардани, която очевидно се забавляваше. — Като какво, например?

— Вие по-добре от мен би трябвало да знаете, госпожице Вардани — отвърна непреклонно Сучиади. — Моя грижа е безопасността на експедицията.

Вардани въздъхна.

— Те не са били вампири, капитане — рече тя уморено.

— Моля?

— Марсианците. Не са били вампири. Нито демони. Те са просто технологично напреднала раса с крила. Това е всичко. Няма нищо от другата страна на това „чудо“ — тя посочи с пръст към скалите, — което да не сме в състояние да построим след няколко хиляди години. Стига дотогава да овладеем милитаристичните си стремежи за разрушение.

— Това обида ли е, госпожице Вардани?

— Приемете го както ви харесва, капитане. Ние всички умираме от лъчева болест. Само на няколко десетки километра от нас цял един град е бил напълно обезлюден. Стотици хиляди цивилни граждани са били избити вчера. — Тя постепенно повишаваше глас. — Шансовете да ви застрелят, изгорят или премажат на тази планета никога не са били по-големи. Дори и да се измъкнете, очакват ви концентрационни лагери, където смъртта е малко по-бавна. И всичко това, едното и другото, е дело на войници като вас. Има ли нещо, което да добавя, за да си изясните отношението ми към милитаризма?