Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 107

По-нагоре инсталацията се сгъваше навътре в себе си, прераствайки в поредица от черни ъгловати издатини и стърчащи нагоре плоскости, които завършваха с къс шпил. Още по-навътре се виждаха участъци от сложни машинарии с неразгадаема конструкция и предназначение.

— Сега вече повярва ли? — обърнах се към Сучиади, който стоеше неподвижно до мен и в първия миг не отговори, а когато го направи, гласът му бе променен, като този на Сън по радиовръзката.

— Тя не е неподвижна — рече той. — Усещам в нея… някакво движение. Сякаш… се върти.

— Може и да се върти — Сън бе застанала до нас, следвана от останалия екипаж на „Наджини“.

— Предполагаме, че е неизвестен вид хиперпространствен тунел — обясних, докато пристъпвах леко встрани. — Ако поддържа постоянна връзка с някой предмет в космоса, който се движи, възможно е да усещаме това движение дори когато е затворена.

— А може би тя самата се върти — предположи Сън. — Като маяк.

Тревога.

Усещах я, как се надига в мен и в същия миг я зърнах на лицето на Сучиади. Не стига, че бяхме притиснати на това изолирано късче от брега, ами странната машинария пред нас можеше да изпраща сигнали от типа на „елате и ме приберете“ до когото и да било там отвъд.

— Ще трябва да осветим пещерата — рекох.

Магията бе разрушена. Сучиади премигна и погледна към сноповете светлина от тавана. Те бързо избледняваха с наближаването на вечерта.

— Но първо да взривим покрива — предложи той.

Погледнах обезпокоено Сън.

— Да го взривим? — попитах предпазливо.

Сучиади вдигна ръка.

— Ами да, цялата скала. На „Наджини“ има носова ултрарезонаторна батарея за наземни атаки. Хансен сигурно ще може да разчисти проход до тук без дори да одраска тази чудесия.

Сън се покашля.

— Сър, не мисля, че командир Хенд ще го одобри. Той ми нареди да донеса няколко анжирски прожектора, преди да се стъмни. А госпожица Вардани помоли за дистанционна мониторна система, с помощта на която да работи върху вратата от…

— Добре, лейтенант. Благодаря ви — Сучиади огледа отново пещерата. — Аз ще говоря с командир Хенд.

Той си тръгна, а двамата със Сън се спогледахме.

— Обичам да слушам такива разговори — рекох.

Край „Наджини“ Хансен, Шнайдер и Жиан вече издигаха първия жилищен фибробалон. Хенд бе застанал под товарната рампа на кораба и наблюдаваше приседналата върху пясъка Вардани, която скицираше нещо в органайзера си. Лицето му, лишено от маската, която обичайно си слагаше, когато го наблюдаваха, имаше невинно, детинско изражение.

— Проблеми ли има, капитане? — попита той, когато се приближихме към рампата.

— Искам това чудо — Сучиади посочи с палец през рамо — да е на открито. Там, където може да го държим под око. Ще накарам Хансен да събори покрива с резонаторно оръдие.

— Изключено — отсече Хенд и отново погледна към Вардани. — Не можем да рискуваме да ни открият на този етап от операцията.