Читать «Вихрушка» онлайн - страница 819

Хаким хан отвърна поглед от огъня и хвърли ръкавицата.

— Цяла вечер си някак разсеяна, Азадех — рече той.

— Да. Мисля, че всички сме така. — Усмивката й не беше истинска. — Мислиш ли, че можем да си поговорим насаме, тримата?

— Разбира се. — Хаким направи знак на охраната. — Ще те повикам, ако имам нужда от тебе. — Мъжът се подчини и излезе. Настроението в стаята веднага се промени. Сега и тримата бяха противници, всички го съзнаваха, всички се пазеха и всички бяха готови. — Кажи, Азадех?

— Вярно ли е, че Ерики трябва да тръгне веднага?

— Да.

— Трябва да има някакво друго решение. Не мога да издържа две години без съпруга си.

— С Божията помощ времето ще мине бързо. — Хаким хан се изправи сковано, болката беше успокоена от кодеина.

— Не мога да издържа две години — повтори тя.

— Не можеш да нарушиш клетвата си.

— Той е прав, Азадех — намеси се Ерики. — Ти се закле доброволно, Хаким е хан и цената е… справедлива. Но всички тези убийства — трябва да замина, вината е моя, не твоя или на Хаким.

— Не си направил нищо лошо, нищо, беше принуден да защитаваш мен и себе си, това бяха отрепки, решени да ни убият, а що се отнася до нападението… ти направи това, което си смятал за най-добро, нямало е как да знаеш, че откупът е платен отчасти или че татко е мъртъв… той не биваше да заповяда да убият пратеника.

— Това не променя нищо. Трябва да тръгна тази нощ. Можем да го приемем и да оставим нещата каквито са — рече Ерики, наблюдавайки Хаким. — Две години ще минат бързо.

— Ако останеш жив, мили. — Азадех се обърна към брат си, който отвърна на погледа й. Усмивката му си остана същата, очите — същите.

Ерики погледна брата, после сестрата. Бяха толкова различни и все пак толкова си приличаха. „Какво я промени, защо тя ускори това, което не биваше да се ускорява?“

— Разбира се, че ще остана жив — рече той, външно спокоен.

От огнището падна един жив въглен и той се протегна, за да го хвърли пак вътре. Забеляза, че Азадех не беше отместила поглед от Хаким, нито пък той своя от нея. Същото спокойствие, същата любезна усмивка, същата твърдост.

— Да, Азадех? — попита Хаким.

— Някой молла би могъл да ме освободи от клетвата ми.

— Не е възможно. Нито молла, нито аз бих могъл да направя това, дори и имамът не би се съгласил.

— Аз мога да се освободя. Това е нещо между мен и Бог, аз мо…

— Не можеш, Азадех. Не можеш и няма да намериш спокойствие в душата си.

— Мога. Мога и душата ми ще остане спокойна.

— Не и ако искаш да останеш мюсюлманка.

— Да — рече просто тя. — Съгласна съм.

— Не знаеш какво говориш! — възкликна Хаким.

— О, знам, помислила съм дори за това. — Гласът й беше безизразен. — Помислих и за това решение и смятам, че е приемливо. Няма да понеса две години раздяла, няма да понеса и опит да бъде убит съпругът ми, нито ще го простя.

Тя се облегна и за момент се разсея. Повдигаше й се, но се радваше, че е поставила открито въпроса, макар същевременно да се боеше. Още веднъж благослови Айша за това, че я беше предупредила.