Читать «Вихрушка» онлайн - страница 129

— Телексът не е важен. Не се връщайте. Три дни. — Младежът търпеливо им направи знак да тръгват. — Тук е опасно. Не забравяйте, моля. Лека нощ.

Макайвър и Локхарт се качиха на колите си, които ги чакаха заключени в гаража под сградата, чувствувайки завистливите погледи на иранците. Макайвър караше своя четириместен „Роувър“, модел 65-а година, когото наричаше Лулу и поддържаше в добро състояние. Локхарт беше заел колата на Скот Гавалан — малък, очукан стар ситроен, съзнателно поддържан в лошо състояние, макар и с форсиран двигател и идеални спирачки, така че, ако се наложи, да бъде много бърз. Подкараха колите и след втория завой спряха един до друг.

— Тези негодници говореха наистина сериозно — започна Макайвър сърдито. — Три дни? Не мога да не отида в офиса цели три дни!

— Да. И какво сега? — Локхарт погледна в огледалото за обратно виждане. Младежите бяха завили зад първия ъгъл, стояха там и ги наблюдаваха. — По-добре да тръгваме. Ще се видим в твоя апартамент — добави той бързо.

— Да, но утре сутринта, Том, сега нищо не можем да направим.

— Но аз исках да се върна в Загрос — трябваше да тръгна днес.

— Знам. Остани и утре. Иди вдругиден. Ногър може да направи чартъра, ако дойде разрешението, в което се съмнявам. Ела към десет.

Макайвър видя, че младежите тръгват към тях.

— Към десет, Том — повтори той забързано, включи на скорост, изруга и потегли.

Младежите се увериха, че си отиват, и водачът им Ибрахим се зарадва — не искаше да се сблъсква с чужденци или да ги убива. Или да ги дава под съд. Само САВАК. И виновните полицаи. И враговете на Иран, вътре в Иран, които искаха да върнах шаха. И всички предателски марксисти-тоталитаристи, които се противопоставяха на демокрацията и свободата на вероизповеданието и на свободата на образованието и университетите.

— Ех, ще ми се да имам и аз такава кола — рече един от младежите завистливо. — Беше модел шестдесет и осма, нали, Ибрахим?

— Шестдесет и пета — поправи го Ибрахим. — Един ден ще я имаш, Али, както и бензина, с който да я пълниш. Един ден ще бъдеш най-известният писател и поет в цял Иран.

— Отвратително е, че тези чужденци имат толкова много богатства, когато съществува такава бедност в Иран — обади се друг.

— Скоро всички ще си отидат до един. Завинаги.

— Мислиш ли, че тези двамата ще се върнат утре, Ибрахим?

— Надявам се, че не — отвърна той с уморена усмивка. — Ако се върнат, не знам какво ще правим. Мисля, че достатъчно ги изплашихме. Но въпреки това ще трябва да наглеждаме този блок поне два пъти на ден.

Единият от младежите с тоягите го прегърна развълнувано.

— Радвам се, че те избрахме за водач. Ти беше най-добрият избор.

Всички се съгласиха. Ибрахим Киаби беше много щастлив, радваше се, че е част от революцията, която щеше да сложи край на всички беди на Иран. Гордееше се с баща си, нефтен инженер и важен служител в „Иран Ойл“, който работеше упорито години наред за демокрацията, противопоставяйки се на шаха, и чийто глас сега щеше да се чуе в нов, процъфтяващ Иран.

— Елате, приятели — подкани ги той с усмивка. Трябва да прегледаме още няколко сгради.