Читать «Вихрушка» онлайн - страница 128

Локхарт отиде до радиостанцията. В този момент в приемната се чу шум от боричкане и вратата се отвори с трясък. На прага застана младеж с автомат през рамо и зелена лента на ръкава. Зад него се бяха струпали още пет-шест младежи. Иранците от персонала стояха като парализирани. Младежът погледна Макайвър и Локхарт, после в един списък.

— Салаам, ага. Капитан Макайвър? — обърна се той към Локхарт. Английският му беше лош, със силен акцент.

— Салаам, ага. Не, капитан Макайвър съм аз — отвърна Макайвър неспокойно. Първата му мисъл беше: „Дали тези са от същата група, която е убила бедния Киаби?“ А втората: „Джен трябваше да замине с другите, трябваше да настоя.“ Третата беше за пачките риали в отвореното дипломатическо куфарче на пода до закачалката.

— А, добре — каза учтиво младежът. Беше с черни кръгове под очите, лицето му бе строго и макар че Макайвър му даваше най-много двадесет и пет години, той имаше изражение на възрастен мъж. — Опасно е тук. За вас. Моля да вървим. Ние сме комитетът, отговаряме за този блок. Моля ви да вървите. Веднага.

— Добре. Разбира се, ъ-ъ, благодаря ви. — На два пъти преди това Макайвър си беше мислил да евакуира офисите заради бунтовете и тълпите по околните улици. Огромните маси от хора бяха учудващо дисциплинирани и не бяха нанесли големи щети нито на имуществото, нито на самите европейци — като се изключат паркираните на улицата коли. За първи път тук идваше някой да го предупреди лично. Макайвър и Локхарт покорно облякоха палтата си. Дънкан затвори дипломатическото си куфарче и на тръгване изгаси осветлението.

— Откъде светлина, когато всички останали нямат?

— Имаме собствен генератор. На покрива. Младежът се усмихна странно. Зъбите му бяха много бели.

— Чужденците имат светлина и отопление, иранците — не.

Макайвър понечи да му отговори, но реши, че е по-добре да премълчи.

— Получихте ли съобщение? Съобщение да напуснете? Съобщение днес?

— Да — отвърна Макайвър. Едно съобщение в офиса и едно в апартамента — Джени го беше намерила в пощенската кутия. В него пишеше само: „На първи декември ви предупредихме да напуснете. Защо сте още тук, ако не сте врагове? Остава ви малко време. Подпис: Университетски поддръжници на Ислямската република в Иран.“

— Вие, ъ-ъ, вие представител на университета ли сте?

— Ние сме вашият комитет. Моля, напуснете веднага. По-добре ще е враговете никога да не се връщат. Нали?

Макайвър и Локхарт излязоха. Революционерите ги последваха по стълбите. От седмици асансьорите не работеха.

Улицата беше все още пуста, нямаше тълпи и стрелба, само далеч се чуваха изстрели.

— Не се връщайте. Имате само три дни. Макайвър го зяпна.

— Невъзможно. Имам много рабо…

— Опасно е. — Младежът и останалите, също толкова млади, чакаха мълчаливо и ги наблюдаваха. Не всички бяха въоръжени с пушки. Двама носеха тояги. Двама се държаха за ръце. — Не се връщайте. Много лошо. Три дни, комитетът казва. Разбрахте ли?

— Да, но някой от нас трябва да зареди генератора или телексът ще спре и тогава ще изгубим връзка, и…