Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 66

Не със, а за, поправям го мислено. Има обаче нещо трогателно в начина, по който го казва. Когато татко го доведе у дома за пръв път, за да го запознае с нас, Майкъл ми донесе подарък — Библия, на която с релефни букви пишеше името ми. Беше се объркал, че гръцките католици получават първо причастие на седем като римските.

— На баща си ли си го кръстил? — пита той.

— Не, на Симон.

И дотук с топлотата. Разговорът поема в друга посока.

— Е, на въпроса — продължава той. — Исках да ти кажа, че съм се срещал с онзи куратор. Онзи, когото са убили.

Сепвам се.

— С Уго?

— Дойде да се види с брат ти в нунциатурата. Разговарял съм с него само един-два пъти, но хората, които ми счупиха носа, мислеха, че го познавам. Заплашиха ме. Искаха да разберат над какво работи.

— Това е… невъзможно.

Настръхнало мълчание. Явно той погрешно тълкува отговора ми като проява на скептицизъм.

— Какво ти казаха? — питам го.

— Че работел над изложба за Светата плащаница. Вярно ли е?

— Да.

Майкъл се умълчава. Може би е изненадан да научи, че плащаницата действително е възкресена след толкова много години. Или пък като всеки, който е чел вестници това лято, си е представял, че изложбата на Уго е посветена на „Диатесарон“.

— Какво ти казаха за изложбата? — питам го.

— Че Ногара крие нещо, което е открил, и че искат да разберат какво.

— Нищо не криеше. Ти какво им отговори?

— Да попитат брат ти. Че ако някой знае, ще е той.

— Казал си им за Симон?

— С Ногара бяха неразделни.

— Майкъл, аз работех с Уго. Симон нищо не знае. Какви бяха хората, които ти причиниха това?

— Свещеници.

— Свещеници ли?

Не ми е хрумвало сериозно, че духовник е способен на такова нещо.

— Римокатолици, без бради — уточнява той. — Сигурен съм, че това щеше да е следващият ти въпрос. Сигурно са ме проследили от нунциатурата.

Всичко ми се изплъзва между пръстите. Мотивът, който се мъчех да сглобя. Логиката на случилото се в Кастел Гандолфо. Дори в Рим почти никой не знаеше какво планира Уго. Не разбирам как е възможно тази история да е започнала сред свещеници на повече от хиляда и петстотин километра разстояние.

— Заловиха ли някого? — питам.

— Секретариатът започна някакво разследване, но не стигнаха доникъде.

Допусках, че взломът и убийството са дело на един и същ извършител, ако изобщо бяха свързани. Но сега вече се чудя дали двама или повече човека не действат съгласувано. Фактите намекват за такава възможност, защото времето между нападенията е съвсем кратко.

— Как са разбрали къде да те намерят? — питам го.

Майкъл се колебае.

— Сигурно както са разбрали къде да намерят теб. Като са заплашвали някого, докато не им е подсказал къде да търсят.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш — отговаря ми той по-сухо.

— Казал си им къде живея?

— Алекс, виж…

— Можеха да убият сина ми!

— Мен щяха да убият! — крясва Майкъл.

— Значи си допуснал да намерят Симон? Дори си им казал къде да го търсят?

— Друг път. Вече знаеха за брат ти. Докопаха се до Ногара тъкмо заради неговите пътувания през уикендите.

Гади ми се. Логиката на разговора ми става по-ясна. Има причина Майкъл да ми звънне отново, след като затвори. Чувства се виновен. Той беше съобщил за отсъствията на Симон от работа. Той беше създал документалната следа, която всеки би могъл да проследи.