Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 64

— Хайде да поговорим — казва Лео и ми подава чиния с храна.

Но тъкмо сядаме, и мобилният ми звънва. Отсреща се разнася пресипнал глас:

— Ало, Алекс? Пак е Майкъл. Мислих над думите ти. — Звучи по-различно. По-напрегнато. — Не знаех, че имаш дете — продължава той. — Заслужаваш да чуеш някои неща.

— Тогава ми ги кажи.

— Отиди на уличния автомат до гарата. Предпочитам да си извън Ватикана.

— Не се безпокой, това е мобилният ми телефон.

В нашата държава се е загнездил страхът, че линиите се подслушват. Някои служители на Секретариата изобщо не говорят по телефона, освен колкото да си уговорят среща очи в очи.

— Нямам доверие на твоята представа за безопасност — отговаря Майкъл. — Отиди на уличния телефон на Виа дела Стационе Ватикана. Близо до билборда край сервиза е. Ще ти звънна там след двайсет минути.

Мястото, което ми описва, е точно зад хотела ни. Мога да бъда там след пет минути. Обръщам се към Лео и го питам само с устни: „Ще постоиш ли с Петрос няколко минути?“. Той кимва и аз отговарям:

— Добре, ще чакам.

Сервизът е дупка с графити по стените и метални решетки на кръглите прозорчета. На билборда жена с гърди като дини рекламира някакви телефонни услуги. Контейнерът за смет от отсрещната страна на улица зее срещу нея с полуотворения си капак. От тук виждам задната фасада на хотела ни над стените на Ватикана, а над нея — купола на „Свети Петър“. Погледът ми обаче привличат релсите в далечината.

Със Симон обичахме да гледаме товарните влакове, които пристигат и заминават от гарата на Ватикана. Вместо вагони с въглища и зърно те докарваха делови костюми за магазините ни или мрамор за строителните проекти на Лучио, или ваксини за мисионерите в далечните страни. Когато бях на дванайсет, Гуидо Канали се опита да открадне кутия с ръчни часовници от един вагон и накрая събори върху себе си два комина касетки. На касетките пишеше ЗА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО, поради което останалите момчета отказваха да ги докоснат, дори и за да освободят затиснатия под тях Гуидо. Само Симон ги отмести, по четирийсет килограма всяка. Червени портокали — ето какво се разпиля по перона на гарата. Бяха изпратени на Йоан Павел от някакъв манастир в Сицилия. Тези портокали едва не убиха Гуидо.

Питам се дали този Симон сега не е жив единствено в моето съзнание. Дали обучението му в Секретариата не е прекратило съществуването му. Клетвата е нещо много обвързващо за всеки католик и църковните закони предвиждат наказания за нарушаването ѝ. Но дори Майкъл Блек прояви храбростта да направи изключение.

Майкъл Блек е Юда за нашето семейство — поне в очите на Симон. Преди шестнайсет години Майкъл и баща ми заминаха заедно за Торино за оповестяването на радиовъглеродното датиране на плащаницата. Татко се върна съсипан. Когато почина осем седмици след това, Майкъл беше напуснал работата си и беше написал на семейството ми писмо, в което се казваше, че нашата идея за обединение на църквите е смехотворна. Очевидно православните очаквали от нас единствено да наливаме вода в мелницата на отколешни вражди, нови основания да ни обвиняват за всичко. Майкъл настояваше да узнае защо баща ми толкова държи на обединението с триста милиона православни, които гледат на източните католици — повечето от нас малцинства в православните страни — като на еретици и ренегати. Малко след това Майкъл си намери нова служба при втория човек във Ватикана — кардинал Боя.