Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 254

И точно когато сме започнали да се храним, ни прекъсва някакъв звук. Почукване. Последвано от побутване на вратата.

Вдигам поглед. И изпускам залъка хляб. На прага е застанал монсеньор Минято. Изправям се несигурно.

— Моля, заповядайте — каня го.

Минято изглежда неспокоен.

— Честито Рождество — казва. — Извинете, че се натрапвам.

— Не сега. Не тази вечер — прошепва неволно Симон.

Лицето на Минято е унило. Оглежда стаята и явно забелязва липсващите мебели — има само маса и столове. Стените са мозайка от призрачни следи на снимките в рамки, които сме свалили и опаковали.

— Това е последната ни вечеря тук — обяснявам му едва чуто.

— Да, вуйчо ви ми каза.

Безпокойството му е мъчително. Търся признаци, които да издадат причината за посещението му, но не виждам куфарче, не виждам съдебни документи.

Минято се прокашля.

— Решението на Светия отец ще бъде оповестено тази вечер.

Симон се вторачва в него.

— Помолиха ме да потвърдя адреса, на който да бъде изпратена новината — пояснява Минято.

— Тук — отсичам.

— Искаше ми се да присъствам, когато я научавате — добавя Минято. — Но получих други указания, затова каквато и да е новината, надявам се да ми се обадите, отец Андреу.

Брат ми немощно се обажда:

— Благодаря ви, монсеньор, но няма нужда. Няма да има обжалване.

Минято свежда очи.

— Въпреки това може би ще успея да предложа решение — казва той. — Или утеха.

Симон кимва, но по начин, който подсказва, че няма да има обаждане по телефона. Повече няма да видим монсеньор Минято.

За кратко тишината се накъсва само от приглушеното пеене на съседите и възбудените викове на деца по стълбището. Тази вечер навсякъде цари радост.

— Монсеньор, признателен съм ви за всичко, което направихте за мен — обажда се Симон. Минято леко навежда глава, пристъпва напред и стисва ръката на Симон.

— Честито Рождество — повтаря той. — На всички.

* * *

С Мона четем на Петрос евангелски истории за раждането на Исус — разказа на Лука за яслите, разказа на Матей за тримата влъхви, — но Симон просто гледа. Очите му са празни. Светлината в тях гасне. Малко след единайсет Петрос заспива. Слагаме го да си легне на одеяло на пода. Леглата и матраците вече са в камиона.

Мона пуска телевизора да гледаме директното предаване от площад „Свети Петър“. Със Симон традиционно посещавахме месата в полунощ, преди да стане невъзможно заради новородения ми син. На площада се тълпят хора, хиляди черни силуети, които изглеждат миниатюрни до коледното дърво — вековен алпийски бор насред площада. Мона стисва ръката ми. Очите ѝ не се откъсват от екрана, попива всяка дума от предаването. Аз обаче отивам в кухнята и наливам питиета. Симон, който е вдигал тостове за кардинали и посланици, хваща чашата си, но не му хрумва какво да каже. Приклякам до него.

— Каквото и да се случи… — казвам и чуквам чашата му. Той кимва и се усмихва. — Ще го преодолеем — уверявам го.