Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 256

— Отци, последвайте ме — казва пратеникът.

От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се продъни, ако ще и светът да свършва.

Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на колелца.

— За вас — обяснява едното момче на Симон.

Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата, отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.

— Не.

Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона: Специална проповед тази вечер.

Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата. Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има траур.

Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.

— Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.

Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.

В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.

Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става още по-силна, космически напев.

— Насам — посочва пратеникът.

Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са започнали да се трупат по страничните алеи.

Пратеникът ни повежда напред. Олтарът е ограден от обръчи вярващи с все по-висок статут. Първо са миряните, после са монахините и семинаристите. Стигаме до монасите и свещениците и аз спирам, защото мястото ми е тук. Забелязвам и други източнокатолически свещеници, а някои от тях ме разпознават и ми правят място.

Симон не се отделя от мен. Пратеникът му прави знак да продължи, но брат ми също спира.

— Алекс, не мога — прошепва той.

— Изборът вече не е твой — казвам му и го побутвам напред.

Папският пратеник го повежда през редовете посланици и кралски особи с лъснали от ордени гърди. Стигат до свещениците от Секретариата и аз виждам как Симон се поколебава, преди да пристъпи. Но пратеникът леко го докосва по гърба. Не тук. Продължете.