Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 255

В мрака високо над двореца на Йоан Павел се вижда звезда. На изток. Симон е приковал поглед в нея. Затварям очи. Това е мигът, който познавам. Брат ми го няма. Тялото му е до мен, но останалото е изчезнало. Тук е само заради нас, за да си мислим, че сме го задържали над повърхността.

— Благодаря ти, задето винаги ме караш да се чувствам част от семейството ти — казва той, но очите му са празни.

Допива питието си и става, за да измие чашата си. После посяга към кутията с цигарите си, но го прекъсва почукване на входната врата. Поглеждам го. Очите му вече не са безжизнени. Пристъпвам напред.

— Отец Андреу? — пита мъжът на прага.

Цивилен мъж с черен костюм. Познавам го. Пратеникът на Йоан Павел.

Подава ми два плика. На единия е изписано моето име. На другия пише името на Симон.

Подавам на брат си неговия плик и той затваря очи. Мона се изправя и се приближава до нас.

Мечтал съм за това и съм се ужасявал от него, но в този миг страховете ми са безмълвни. Изпълва ме непознат покой.

Ала брат ми никога не е изглеждал толкова уплашен. Мона протяга ръка и казва:

— Симон…

Петрос се е вторачил в пратеника. След това се изправя, тръгва към Симон, опира глава в хълбока на чичо си и обвива с ръце кръста му.

Отварям първо своя плик. Думите вътре не са онова, което съм си представял. Обръщам се към пратеника. Той чака.

— Симон, отвори го — прошепва Мона.

Ръката на брат ми трепери, докато отваря плика. Наблюдавам го как чете редовете. Вдига очи към пратеника и пита с изтънял глас:

— Веднага ли?

Пратеникът кимва.

— Да, отци, последвайте ме. Колата ни чака.

Симон поклаща глава и отстъпва назад.

Мона поглежда над рамото на Симон към листа в ръката му. Нещо проблясва в очите ѝ.

— Върви, Симон — подканя го тя.

Взирам се в нея.

— Имай ми доверие — прошепва тя с многозначително изражение. — Върви.

Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам дишането на Симон до себе си.

Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не изгубвам прозореца от поглед.

Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето, сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му, подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го подминава.

— Къде отиваме? — пита Симон.

Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът на Трибунала. И той потъва в мрака.

Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки. Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона: Стигнахте ли на СП? Отговарям: Почти. Защо?

Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един чадър.