Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 252

От църквата на Симон до портата на Ватикана са шест километра. Дълго разстояние, за да го изминеш пеша, но един поклонник не бива да ползва превозно средство. Пътят ми минава покрай Пантеона, фонтана „Ди Треви“, Испанските стълби — и то в най-тъмните часове. По площадите все още има туристи и млади двойки, но за мен те са невидими като гълъбите и нощното улично движение. Виждам Академията, където учеше Симон, площада, където с Мона се видяхме на първата ни среща, болницата в далечината, където се роди Петрос. И на всеки крайъгълен камък казвам кратка молитва. Във всеки квартал по пътя очите ми се спират на въжетата с пране, опънати над тесните улички, на футболните топки, оставени на стълбите, на празничните лампички с формата на старицата Бефана, Дядо Коледа и елените му.

Шест километра в декемврийската нощ са като река от молитви и покаяние и когато пристигам у дома, собствените ми мрачни опасения са почти притъпени. Проверявам телефонния секретар за новини относно присъдата. Но присъдата си е все една и съща. Когато си лягам, Мона прошепва: „Замръзнал си, не ме докосвай с тези стъпала“. Усмихва се, плъзга се до мен и се настанява в празнината, която само тя може да запълни. Пресягам се да я прегърна. „Той по-добре ли е?“, прошепва тя. Защото е намерила ново място в сърцето си за моя брат, който преди я изпълваше с тревожни опасения. Целувам тила ѝ и лъжа. Уверявам я, че при всяко следващо мое посещение заварвам Симон все по-добре. „Той трябва да повярва, че му е простено“, казва Мона. И има право. Но само по-висша сила може да го накара да повярва в тези думи.

Последното нещо, което Мона винаги пита, преди да заспи, е: „Съобщи ли новината на Симон?“. Докосвам голия ѝ гръб. Мекият незащитен овал на рамото ѝ. От години живея с единия крак в миналото. А сега почти не ме хваща сън от мисли за бъдещето. Дали съм му съобщил новината? Не, не съм. Защото вярвам, че ще имам повече време. „Още не, но скоро“, отговарям ѝ.

На дванайсети декември, точно преди зазоряване, получавам есемес от Лео.

Бебето се роди в 4:17 ч. сутринта. Здраво, 3,8 кг. Алесандро Матео Келер. С признателни сърца хвалим Бог.

Вторачвам се в екрана. Алесандро. Кръстили са го на мен. Пристига втори есемес.

Искаме да му станеш кръстник. Елате при нас. Ние сме долу.

Долу. София е родила в Здравната служба. Имат ватиканско бебе.

Когато пристигам заедно с Мона и Петрос, Симон вече е там. Държи новороденото, прегърнал го е в огромните си ръце, както някога държеше Петрос. В очите му се чете нежната бдителност, която помня толкова добре, закрила, примесена с благоговение. Изглежда точно като по-големия ми брат, който навремето ме отгледа, като момче в тялото на мъж. Мона се приближава и нежно плъзга пръст по синята шапчица на бебешката главичка. Наблюдавам как Симон внимателно подава Алесандро в обятията ѝ. Но преди това тя протяга ръка и полага длан върху гърдите на Симон, на мястото над сърцето му, където би трябвало да е епископският му кръст. Той свежда очи — широко отворени, търсещи очи. И я чувам как прошепва: „Каквото и да си сторил, Уго ти прощава“.