Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 253

Думите го съкрушават. Щом Мона поема бебето от ръцете му, Симон тихо поднася поздравленията си на Лео и София и се измъква през вратата.

Намирам го в коридора пред апартамента ни, приседнал сковано между пакетираните кашони. Трябва да му кажа. Отдавна трябваше, но знаех, че не е готов.

Симон се изправя.

— Не могат да ти го причинят — казва. — Не могат да те принудят да се изнесеш.

Обяснявам му, че никой не ни принуждава. Просто искаме отново да бъдем семейство. А в този апартамент има твърде много призраци.

Той вперва поглед във вратата, за чиято брава вече няма ключ, и ме слуша как описвам новия апартамент, който сме си намерили. Докато се връщах от посещение при него в „Домине кво вадис“, се влюбих в едно кварталче. Двама съученици на Петрос живеят в същата сграда. Тя е собственост на Църквата, което означава, че наемът е приличен. Сега с Мона можем да си го позволим, защото разполагаме с две заплати.

Симон примигва. Смотолевя нещо за някаква спестовна сметка, която открил на името на Петрос. Не е много, обяснява, но с Мона сме можели да използваме парите за депозита си.

Той изглежда толкова измъчен. Искам да му се извиня, да го уверя, че съм възнамерявал да му кажа, но той ме прекъсва:

— Алекс, помолих за ново назначение.

Погледите ни се търсят. Сякаш сме толкова далече.

Ново назначение — отново на служба в Секретариата.

Domine, quo vadis? В Рим да ме разпнат отново.

Питам го къде е помолил да го изпратят, а той отговаря, че не е поискал конкретно място. Но някъде далече от православния свят. И с внезапна страст обяснява, че в Близкия изток има убити християни, че в Китай преследват католиците. Винаги има кауза, а каузата е всичко. Поглеждам отворения кашон до него, на който Петрос се е опитал да напише думата „кухня“. Нашият скромен порцелан, увит в месарска хартия. Подавам на Симон ръка да стане. И го каня на коледна вечеря у нас.

На Бъдни вечер свалят завесите. Сцената на Рождеството на площад „Свети Петър“ е по-величествена от всякога — оборът е голям колкото странноприемница. Петрос е във възторг от вола с реална големина и овцете край яслите. Двамата с Мона го водим да кара зимни кънки до Кастел Сант’Анджело. Връщаме се чак за вечерята на Бъдни вечер.

Съгласно източната традиция най-малкото дете се оглежда за първата звезда, която ще се появи на небосвода на Бъдни вечер. Затова Петрос наднича от прозореца на стаята си, а аз пръсвам слама върху масата. Мона застила бялата покривка — символ на яслите, където е положен Младенецът. Симон бодва запалена свещ в питата по средата на масата — символ на Христос, светлината на света. Сядаме да се храним, но оставяме вратата открехната и един празен стол край масата, защото помним, че родителите на Христос са били странници по онова време и са зависели от гостоприемството на другите. Преди меланхолично гледахме към празния стол и открехнатата врата. Повод да си мислим за Мона. Тази вечер сърцето ми е пълно. Само ако можеше и Симон да изпита същия покой.