Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 230

Което означава, че фалшификаторът на плащаницата — който и да е бил, където и да е работил — е допуснал същата грешка като автора на „Диатесарон“ Обединявайки свидетелствата на четирите евангелия, той е заличил разликата между теология и история. Създал е ужасна, покъртителна каша. Поставянето на раната от копието върху плащаницата не е много по-различно от това да сложиш гега в ръката на Исус, защото той бил Добрият пастир, или руно на раменете му, защото бил Агнецът. Когато ученикът, обичан от Исус, твърди, че свидетелството е „истинско“, той влага същия смисъл, както когато го нарича „истинската светлина“ или когато самият Исус казва — само в Евангелието от Йоан — „Аз съм истинската лоза“ и „Аз съм хлябът на живота“. Буквалният прочит на тези символи означава да пропуснем тяхната красота и значение. Гениалността на Евангелието от Йоан се крие в това, че то отказва да надене земна усмирителна риза. Раната от копие, спомената от Йоан, подсказва истина, криеща се отвъд фактите. Следователно плащаницата прави същото. Тя е мощен символ, но никога не е била реликва.

Цял живот сравнявам тези редове, търсейки смисъла. Но когато Уго дойде при мен и поиска да ми покаже какво е открил, затворих очи. А Симон е сторил нещо неизмеримо по-лошо. Затова умря приятелят ми. Защото аз го научих как да чете евангелията. И защото той е проявил смелостта да изрече на глас какво разкриват те.

40.

Никога през живота си не съм се чувствал толкова заблуден от собствената си грешка. Тялото ми се олюлява, но не откъсвам поглед от гръцките букви на „Диатесарон“ на фотоса. Те ме обвиняват, че съм бил лицемер. Глупак. Карам собствените си студенти да четат внимателно, да търсят смисъл в свидетелствата, които Бог поставя пред тях, а се оказва, че съм познавал евангелията толкова слабо, колкото съм познавал Уго. Той е страдал заради една тайна, която би терзала и преследвала всеки истински вярващ в плащаницата, но за него тя вероятно е била неописуем ад, превърнал живота му в пустиня, още преди да е пристигнал в Кастел Гандолфо. А се оказва, че Симон, макар да е знаел колко страда Уго, е решил да сложи край на живота му чрез още по-голямо страдание. Ако е така, собственият ми брат ми е точно толкова непознат, колкото мъжът от плащаницата. Думите се отронват от устата ми в притихналата спалня на Лучио:

— Какво ще правим, вуйчо? Искат утре да свидетелствам.

Той се надига от леглото и се подпира на бастуна. Приближава се и застава до мен неподвижно, сякаш за да ми напомни, че не съм сам.

— Още ли е при теб расото му? — пита.

— Да.

— И кутията ли?

Кимвам.

Лучио пуска бастуна. За миг остава прав на собствените си нозе. Взира се към редовете от евангелията и се мръщи, както докато чете некролозите във вестника. Старите приятели. Спомените за по-щастливи времена.

— Ако ги донесеш тук, мога да уредя камионите за смет да дойдат рано сутринта — казва.