Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 231

— Той е убил Уго! Как може да ти е все едно?

— Пожертвал е една риба, за да нахрани мнозина. Смяташ ли, че трябва заради това да пожертва и цялото си бъдеще?

Забучвам пръст в снимката на страницата от „Диатесарон“.

— Убил е Уго, за да скрие какво ще дадем на православните!

Лучио накланя глава, без да продума.

— Светият отец знае ли? — питам.

— Не, разбира се.

— А архиепископ Но̀вак?

— Не.

Въздухът е неподвижен. Помръдва само червената точка на един от медицинските апарати — препуска напред, напред.

— Майка ти казвала ли ти е, че твоят прапрадядо е имал най-много гласове след осмото тайно гласуване на конклава през хиляда деветстотин двайсет и втора година? За малко да стане папа. — Лучио се усмихва унесено. — А Симон го превъзхожда къде-къде!

— Недей, вуйчо.

— Един ден той може да облече бялата одежда.

— Вече не.

Лучио извива вежди, сякаш пропускам важното.

— Не виждам какъв друг избор имаш.

Вторачвам се в него.

— Ще им дадем каквото искат — казва Лучио и посочва страницата от „Диатесарон“. — Ще им обясним, че са допуснали ужасен гаф, като са предали плащаницата на православните. И когато ни помолят да си мълчим, ще се съгласим. Стига да не накажат Симон.

Клатя глава.

— Александрос, дори без расото и пистолета разполагат с достатъчно улики да го осъдят. Няма алтернатива.

— Той е убил човек. Уго е умрял заради това. Симон по-скоро би допуснал да го осъдят, отколкото да провали обединението с Православната църква.

Лучио изсумтява:

— Би било наивно да допускаме, че Светият отец ще съобщи на православните само защото ние му съобщаваме. Православните дори не четат Библията като нас. За тях тя регистрира исторически факти.

Измервам го с гневен поглед.

— Плащаницата е фалшификат! Той няма да им даде фалшификат.

Лучио ме потупва по гърба.

— Донеси ми расото и кутията. Аз ще се погрижа за всичко.

Поглеждам през рамото му към снимките на стената. Симон почти на възрастта на Петрос. Седи в скута на татко и го гледа с безмерно възхищение. До тях е мама, която се усмихва срещу обектива. В очите ѝ забелязвам нещо неопределимо — игривост, мъдрост и спокойствие, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Положила е длани върху съвсем леко издутия си корем.

— Не — казвам на Лучио, — не мога да го направя. Ще намеря друг начин.

— Няма друг начин.

Ала докато гледам тази снимка, сърцето ми се къса. Защото съм по-сигурен откогато и да било за каквото и да било, че той греши.

Навън ме посреща пълнолунието. Въздухът е посипан с мека като прашец светлина. Стигам чак до градината на манастира на сестра Елена, преди да спра и да стисна металната порта за опора.

Обичам го. Винаги ще го обичам. Той изобщо не е планирал подобно нещо. Отишъл е в Кастел Гандолфо без оръжие. Можел е да избяга от онова, което е извършил, но вместо това е извикал полицията. И докато ги е чакал да пристигнат, е свалил палтото си, коленичил е до своя приятел и го е покрил.

Вятърът се втурва в градината и накланя тревата пред мен. Растенията сякаш се опитват да избягат от корените си.

Представям си голямата длан на Симон И малкия пистолет в нея. Лео го нарече пльокало. Най-малкото и най-маломощно оръжие, което е успял да намери. Един огромен пръст, пъхнат в скобата на спусъка му, може и да не е оставил място за много мърдане. И съвсем леко притискане би свършило работа.