Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 227

39.

Отваря ми дон Диего, Обяснява ми, че Лучио го няма. Бил на среща с Минято. Нахлувам вътре и заявявам, че ще чакам.

Чакането е безкрайно. Диего ме наблюдава как крача из апартамента и накрая казва:

— Вуйчо ти ми разказа какво се е случило на процеса днес. Затова ли си тук?

Сдържам се, но не мога дори да го погледна. Диего тихо казва:

— Ела с мен.

Извежда ме от кабинета на Лучио и влизаме в стая, която почти не помня. Спалнята на вуйчо ми.

— Може би е най-добре да го почакаш тук — казва ми.

Затваря вратата зад себе си. Нужно ми е малко време да разбера какво виждам.

Болничното легло е повдигнато под ъгъл и е оградено от медицинска апаратура и табли с хапчета. Има три големи вази с цветя и гардероб. В тази просторна спалня, голяма почти колкото целия ми апартамент, няма почти нищо друго освен онова, което виси на стените. Спомени запълват всеки сантиметър като иконите по стените на гръцка църква. Виждам снимка на Лучио от неговото ръкополагане. Статия от вестник за концерта му като млад пианист. Но на всички останали снимки в рамки сме ние.

Майка ми като млада. Родителите ми на сватбата си. Смаяно закривам уста с ръка, когато съзирам цели редици снимки на Петрос. До тях са съответните мои снимки: кръщаването ми, празнуване на именния ми ден, моето ръкополагане. Ние сме половината свят на вуйчо. Ние, които уж никога не сме означавали нищо за него.

Другата половина заема Симон Цели две стени със снимки от пода до тавана. Невръстно момче, което влиза през портата на Ватикана, хванало Лучио за ръка. Кара тротинетка в хола му. Бебе в прегръдките на гордия си вуйчо. На тази снимка има нещо, което виждам за пръв път — Лучио се усмихва. Следва всеки етап от кариерата на Симон като свещеник. Главните моменти от обучението му. Назначенията му в различните нунциатури. И накрая, една рамка, в която има само копринена шапка. Лилава. Цветът на епископите.

Отново поглеждам към болничното легло. Към таблите с пластмасови шишенца и апарата за изкуствено дишане. Обръщам се едва когато чувам вратата зад мен да се отваря.

Лучио влиза, накуцвайки, подпрян на бастуна си. Не е останало нищо от гордия кардинал, опитал се да спаси живота на Симон от свидетелското място. С мъка се отправя към леглото си, но възпира Диего с ръка и застава до мен.

— Вуйчо — промърморвам, — намерих расото в апартамента си. Намерих и кутията с пистолета.

Той свежда поглед. Очите му са толкова уморени.

— Ти си знаел?

Не отговаря.

— Откога?

— От два дни.

— Симон ли ти каза? Макар да не е казал на мен?

Но въпреки това, докато гледам снимките по тези стени, започвам да проумявам защо може да го е направил.

Лучио сваля кръста от гърдите си и го оставя в малка кутия за бижута до леглото си.

— Александрос, прекрасно знаеш, че не е така. Брат ти никога не ми се доверява. Ти си единственият му близък.

Той премества четириопорния бастун, за да извади тубичка с мазило от едно чекмедже. Всяка ръка се мъчи да втрие мехлема в износените стави на другата.

— Тогава откъде разбра?

— Би ли отворил това? — посочва той гардероба.