Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 226

Впервам поглед в тавана. Знам, че горе има още нещо, но не искам да го докосвам.

Някакъв черен кабел виси от отвора.

Когато съдията попита Фалконе как така оръжието на убийството е изчезнало точно под носа му, той не можа да отговори. Защото никой полицай няма да дръзне да проверява под расото на свещеник.

Помислих си, че синината на бедрото на Симон е от самобичуване. Сега разбирам, че брат ми е привързал кутията с пистолета за бедрото си.

Свличам се по стената. Вадя телефона от джоба си и набирам номера на Лео. Той вдига почти веднага.

— Ти ми каза — запелтечвам, — че си арестувал Майкъл по-рано през седмицата. За скандал за някаква глоба за неправилно паркиране.

— Точно така.

— Разкажи ми какво се случи.

— Не знам. Това ми каза полковник Хюбер.

Дори не бях там, твърдеше Майкъл.

— Трябва да разбереш — казвам на Лео.

Той шумоли с някакви листове и се връща на телефона.

— Тук пише, че Блек налетял на двама полицаи, защото закопчали колата му със скоба. Не съм сигурен защо, но в доклада пише, че той започнал да проявява насилие.

Досещам се защо. За да му бъде попречено да напусне Ватикана. За да не отиде на срещата с православните в Кастел Гандолфо.

— В събота следобед ли? — питам.

— Откъде знаеш?

Уго беше убит в събота.

— А след като сте го арестували, кога е бил освободен?

— Тук пише — малко след шест.

Но тогава Уго вече е бил мъртъв. Аз съм бил на път за Кастел Гандолфо. А единствената мисъл на Майкъл е била да си го върне на Симон.

И затова е нахлул в нашия апартамент.

* * *

Отново се пресягам над окачения таван. Ръката ми проследява черния кабел до източника му в тъмното. Най-накрая напипвам гумираната повърхност на кутията. Съдейки по тежестта ѝ, пистолетът още е вътре.

Не може да си го направил. На света няма по-голяма злина от тази.

Сядам на пода, притиснал глава към коленете си. Тялото ми се стяга, докато дланите ми не побеляват върху расото, свити на юмруци. Невинен човек. Не може да си убил агнец.

Опитвам се да се моля. Но молитвата се изплъзва като дим, стопява се в нищото. Поглеждам надолу по коридора и виждам масичката, на която с Уго изучавахме евангелията. В ушите ми звучи гласът му по телефона, когато ми се обаждаше по всяко време с въпросите си. Следи от него ме притискат отвсякъде — писмото в расото ми; работният дневник с бележките му, който взех от апартамента му; купчините листове за проповеди, изписани с черните редове, които дращеше, зачертаваше и настояваше аз да поправя. Като че ли часовете и дните от живота, които се съдържат в тях, са се сгъстили и са се превърнали в тежка и обвинителна материя. Качвам се на плота в банята. Само за това се сещам. Тук е единственото място на света, където мога да потърся помощ.

Отварям отново окачения таван и пъхам обратно расото и кутията с пистолета. Почиствам стъкления прах от пода. И се отправям към вратата.