Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 225

— Справил си се превъзходно. Толкова е сериозен. И толкова любознателен за всичко. Когато съм с него, ми се иска…

Впервам поглед в стъкълцето.

— Иска ми се — продължава тя — да не бях пропуснала толкова много от живота му. Не мога да ти опиша колко съжалявам за това.

Поглеждам към капките кръв, водещи към спалнята. И усещам първото бодване на страха.

— Знам, че нямам право да те моля, но много бих искала да го виждам по-често — продължава тя.

Краката ме понасят надолу по коридора. Гласът на Мона затихва. Капките водят към дрешника ми.

Едно усещане се увива около мен като ластар. Коленича и оглеждам килима.

— Какво има? — пита Мона зад мен.

Килимът е абсолютно чист. Но в ъгъла на дрешника намирам блещукащ стъклен прашец. Имало е нещо скрито зад дъската за гладене.

— Мона — провиквам се, — трябва да заведеш Петрос обратно при брат Самуел.

Тя не пита защо. Усеща тревогата по тона ми и казва на Петрос да си вземе пижамата.

Може да е стъкълце от счупения прозорец в апартамента на Уго, което да е залепнало за расото ми.

Но старите прозорци не се трошат на такива парченца. Това стъкло е съвременно. Закалено стъкло. От каквото се правят прозорците на колите.

Изчаквам да чуя вратата да се затваря зад тях. Изваждам всичко от дрешника. Всеки чифт обувки, всяко расо, всяка кутия от горния рафт. Нищичко.

Когато изпразвам торбата с прането, намирам леко плесенясала кърпа, която сигурно е на Симон — когато си взе душ, след като дойде от Кастел Гандолфо. Но расото му от онази нощ го няма.

Припомням си всичко, което е по силите ми. След като Симон си взе душ, той докуцука тук да се облече, държейки в ръка калното си расо. Не го видях да го пъха в торбата с прането. Излязохме и прекарахме нощта с Лео и София в казармата. Върнахме се чак на сутринта. Симон обаче се върна по-рано.

Онази нощ каза, че не могъл да заспи. Затова се върнал тук и започнал да чисти.

Моля те, Господи, нека да не е вярно.

Проверявам кофата за смет. Празна е. Но на дъното на малкото пластмасово кошче в банята е полепнал същият стъклен прашец.

Тялото ми натежава като олово. Оглеждам банята. Това е първото място, на което Симон е имал възможност да остане сам. Влезе тук да си вземе душ и излезе увит само с една кърпа.

Няма много скривалища. Чекмедже под мивката. Тоалетното казанче. Решетката на вентилационната шахта. Навсякъде е празно.

Изглежда, не търся където трябва. Човек с ръста на Симон няма да погледне надолу. Той ще вдигне поглед.

Стъпвам на плота и един по един побутвам панелите на тавана. Всички се надигат еднакво лесно. Обаче един не. Натискам и го вдигам. Опипом тършувам в тъмното.

Ръцете ми треперят, когато измъквам расото и го оставям на пода. Най-хубавата дреха на Симон. Лучио му го купи за завършването на Академията. Предницата е кална на нивото на коленете. Не се виждат полепнали стъкълца.

Тялото ми е сковано, когато обръщам маншетите на ръкавите. От десния се посипва стъклен прах.

Затварям очи. Симон стои под дъжда до колата на Уго. Разгъва маншета. Покрива кокалчетата на ръката си с плътната дебела материя. Като всеки боксьор знае как да предпази ръката си. Един удар му е достатъчен, за да разбие стъклото.