Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 224

— Александрос Андреу? — повтаря той.

Александрос. Името на официалните ми документи.

Държи нещо в ръка. Плик.

— Да, аз съм. Моля ви, кажете ми какво става.

Той ми подава плика. На него с релефни букви пише ПАПСКА КАНЦЕЛАРИЯ. Над думите се вижда гербът на Йоан Павел. Този мъж е един от частните пратеници на папата.

— Какво е това? — промърморвам.

Но пратеникът казва само:

— Трийсет минути преди аудиенцията ви отпред ще ви чака кола. — И се покланя леко. — Лека нощ, отче.

После се обръща и си тръгва. Разкъсвам плика. На картичката вътре пише:

ПРИЗОВАН СТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ЗА КЛЕТВЕНИ ПОКАЗАНИЯ В 10 4.

Сърцето ми се разтуптява бясно. Не разбирам. Като защитник на Симон не мога да бъда свидетел на процеса му. Явно правилата са се променили. Папата е над закона.

Сковано тръгвам към дрешника, за да извадя най-хубавото си чисто расо и да го изгладя. Но в коридора спирам. От стаята на Петрос поглеждам към двореца. Прозорците на кардинал Боя са тъмни. На целия последен етаж няма нито една запалена лампа, но папските покои светят.

Само като гледам натам, и стомахът ми се свива. Трябва да премисля всичко, което ще кажа. Ако Майкъл не направи признания до утре сутринта, ще потърся помощта на Минято.

Тъкмо вадя дъската за гладене, когато чувам ключ в ключалката. Гласът на Петрос се разнася по-силно, когато вратата се отваря.

— И обикновено в джунглата имат отрова, от която може да умреш, обаче то е, защото ядат отровни буболечки, а в зоопарка не ядат буболечки и не са опасни. Даже хич.

Поемам голяма глътка въздух и се измъквам от дрешника. Стъпвам на нещо твърдо и остро и едва сдържам ругатнята си. Мона ме поглежда, когато излизам в коридора, и се усмихва.

— Три жаби — обяснява ми тя. И тогава забелязва изражението ми.

— Тате! — провиква се Петрос и хуква към мен.

Пристъпвам напред и бързо го вдигам на рамо, за да не забележи неувереността в погледа ми. Подавам на Мона картичката от пратеника.

— Това хубаво ли е? — прошепва тя.

— Не знам.

Петрос е на седмото небе. Разказът за приключенията му, откакто съм излязъл, се излива като река от неразбираеми изречения. Държа го в прегръдките си и искам да го успокоя, че човекът, нахлул в дома ни, никога повече няма да се върне. Но няколкото часа, прекарани с майка му, са разсеяли напълно всичките му страхове.

— Благодаря ти — казвам ѝ.

Тя вече се отдалечава.

— Тръгваш ли си? — питам.

Продължава към кухнята и намира комплекта за първа помощ в шкафчето.

— Стъпалото ти кърви — казва.

Петрос свежда поглед и посочва червената следа.

— Мона — казвам, когато тя се връща, — ще останеш ли още малко? Трябва да се срещна с един човек, за да подготвя показанията си.

— На какво си стъпил? — Коленичи, за да издърпа нещо от петата ми. Пуска го в дланта ми. Прилича на червено камъче. Чакам отговора ѝ.

— Ще остана колкото е нужно — казва тя, без да ме поглежда в очите.

Заема се да превързва стъпалото ми, но аз се пресягам и се справям сам. Тя се отдръпва и не тръгва след мен, когато се приближавам към мивката. Червеното се отмива от камъчето. Парченце стъкло. Мона е зад мен. Тихо, за да не ни чуе Петрос, казва: