Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 220

Отляво на Вартоломей, от другата страна на пътеката, са патриарсите от по-младите православни столици: българският патриарх Максим, грузинският Илия, сръбският Павле. Алексий Московски е изпратил втория в йерархията. Обаче далече от Вартоломей, в края на реда седи човекът, който ще промени всичко. Румънският патриарх Теоктист.

Той е почти деветдесетгодишен. Пет години по-възрастен от Йоан Павел. Неотдавна стана първият православен патриарх от едно хилядолетие насам, поканил папата да посети страната му — покана, която Йоан Павел с радост прие. Сега Теоктист е готов да направи още по-голям жест.

Възрастният патриарх се изправя от стола на двата си треперещи крака. И застава до Йоан Павел.

Очите на Светия отец го проследяват. Когато Теоктист протяга ръка, за да му помогне, подобното на маска лице на Йоан Павел се сбръчква. От очите му бликват сълзи.

Сега иде ред на най-белобрадите: Максим и Павле, стари като света. Те се надигат от местата си, сякаш залогът е нещо извън протокола и извън историята. Принципът на християнската обич. Уважението към Престола на свети Петър. Те също се изправят. Между тях седи Илия от Грузия, едва седемдесетгодишен, почти младеж. В знак на почит към по-възрастните той също става.

Оттам нататък е въпрос на инерция. Един по един отляво на Вартоломей се надигат останалите патриарси. Присъстващите в параклиса скандират. На всеки изправил се епископ черното море реагира с гръмко одобрение.

Но̀вак безмълвно се отдръпва назад. Става почти невидим, скрива се зад ниските стълби като признание, че мъжете в предната част на този параклис принадлежат на един свят, който ние, останалите — дори архиепископ Но̀вак, — не населяваме. Изваждам кръста си под яката и го стисвам, искам да изпратя този миг на родителите си на небето. Да го изпратя и на Симон в килията му.

Патриарсите се скупчват наедно и свеждат глави. В хилядолетната история на разделението на нашата вяра няма прецедент на онова, което се случва сега.

Откъм групата им се надига глас. Не мога да разбера чий. Но гласът подема напев. Не на италиански, не на латински, а на гръцки. Един подир друг патриарсите се присъединяват. Заедно произнасят Символа на вярата, добил официален статут седемнайсет века по-рано, по време на първия събор на всички християнски патриарси.

Πιστεύομεν εις ενα Θεόν, Πατέρα, Παντοκράτορα, ποιητήν ούρανοΰ και γης, όρατων τε πάντων καί άοράτων…

Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Тръпки ме побиват. Случва се пред очите ми, в моя живот. А брат ми не е тук, за да го види.

Ала някой друг е тук: един войник от швейцарската гвардия е напуснал поста си до вратата, за да ме намери сред хората. Лео не казва нито дума, само полага длан върху рамото ми. Знае какво означава за мен този миг.

След края на Символа на вярата настава развълнувано мълчание. Публиката чака, пита се какво предстои да се случи. Скупчилите се патриарси се споглеждат въпросително. Дори тези възрастни хора — почти толкова стари, че съвкупната им възраст сигурно ще ни отведе назад във времето чак до Четвъртия кръстоносен поход — не знаят отговора. Но те безмълвно преговарят за нещо. Не какво да направят сега, а кой да го направи. Кой водач да говори от името на всички тях.