Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 218

В качеството си на папа аз имам пълна, върховна и всеобхватна власт над всички части на нашата Църква, затова моите събратя католици надали виждат нужда от разграничението, което току-що изтъкнах. Ала едно от различията, които ни разделят от нашите скъпи православни гости, е, че тяхната Църква не признава властта на папата над неговите събратя епископи. Затова нека бъде ясно, че заявявайки онова, което предстои да заявя, аз не налагам волята си над другите епископи и не ги задължавам да се подчинят на онова, което изисквам.

Изложбата тази вечер доказва, че реликвата, известна на запад като Торинската плащаница, всъщност е открадната от римските кръстоносци. Затова тази вечер, в годината на осемстотната годишнина от това престъпление, аз признавам кражбата и с настоящото връщам Светата плащаница на нейния законен собственик — Православната църква.

В параклиса настава гробно мълчание. Седнал на втората редица столове, кардинал Боя се размърдва на мястото си. Изправя се обаче друг кардинал. Очите на християнския свят се вперват в Полето, архиепископ на Торино.

Полето безмълвно се обръща към православните свещеници. Вдига ръце във въздуха. И започва да ръкопляска.

Всички гледат невярващо. Но аз разбирам какво прави той. Изправям се и също започвам да аплодирам. Примера ми следва един турски епископ. И накрая вълната се отприщва. Миряните започват да ръкопляскат. Архиепископите също. Звукът отеква сред стените. Йоан Павел вдига трепереща ръка, за да запуши ухото си.

— Моля ви — вдига ръце архиепископ Но̀вак, за да накара присъстващите да стихнат. — Светият отец ме помоли да ви прочета едно последно послание.

Този път гласът му е прочувствен.

— Скъпи мои събратя патриарси, моля да ми простите, че не мога да стана, за да ви поздравя, и че не мога да изрека тези думи със свой глас. Както ви е известно, наближава краят на моя понтификат. Светата плащаница ни насърчава да размишляваме над своята тленност и аз смирено приемам дара на Бог, който ми позволи да бъда папа двайсет и шест години, след като самият той си е позволил да бъде духовник само три. Ала примерът на Христос ми напомня колко много може да бъде постигнато за кратко време. Това доказват и нашите предтечи, надигнали се заедно срещу иконоборството. Същото се надявам да направим и ние тази вечер.

Тъй като вече не съм в състояние да пътувам, това ще бъде последната ми среща с вас. Ето защо се възползвам от шанса да изразя една надежда. Никога през всичките двайсет и шест години не ми е било позволено да застана редом с всички вас. Затова ви моля — бихте ли пристъпили братски напред и бихте ли застанали редом с мен?