Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 181

Посрещането обаче е убийствено. Залата стихва; само тук-там из ъглите се чува шушукане. От площадката на втория етаж Джил полага усилия да успокои тълпата и аз усещам, че честта да пристигне последен е трябвало да се падне на него и че Паркър е решил да се перчи пред председателя на собствения му бал.

Постепенно Джил смъква градуса на напрежението. Паркър отскача набързо до бара, после с две чаши вино в ръцете повежда Вероника Тери към дансинга. Когато се приближава, забелязвам, че леко залита; по изражението му изобщо не личи, че е станал най-омразната личност в залата. Едва отблизо разбирам защо не му пука. Вече е напълно пиян и се носи сред облак алкохолни изпарения.

С наближаването му Кати се притиска по-плътно до мен, но това не ме учудва, докато не забелязвам какви погледи си разменят. Паркър я зяпа многозначително, с похот и високомерие едновременно. Кати ме дръпва за ръкава да се махнем от дансинга.

— Какво беше това? — питам аз, когато се отдалечаваме.

Оркестърът свири мелодия на Марвин Гей. Китарите дрънкат, барабаните гърмят, сякаш изпълняват туш за пристигането на Паркър. Джон Кенеди се кълчи с Мерилин Монро в странна пародия на миналото, а всички останали двойки ги заобикалят отдалече като прокажени.

Кати изглежда разстроена. Цялата магия на танца се е изпарила напълно.

— Тоя мръсник — казва тя.

— Какво е направил?

Изведнъж се сещам: имаше нещо, което не искаше да ми разказва и го отложи за по-късно.

— На юруша Паркър се опита да ми спретне номера с третия етаж. Рече, че щял да гласува против мен, ако не му извъртя един танц в скута. А сега се прави, че е било майтап.

Не сме много далече от дансинга и аз виждам как Паркър плъзва ръце по бедрата на Вероника.

— Гадно копеле! А ти какво направи?

— Казах на Джил.

Когато изрича името му, очите й се насочват към стълбището, където Джил разговаря с две третокурснички.

— Само това ли?

Очаквам да спомене за Доналд, да ми напомни, че не съм бил до нея, но тя премълчава.

— Да — отвръща лаконично Кати. — Той изрита Паркър от юруша.

Знам, че тя би предпочела да си затрая, че не е искала да узная така. И без това напоследък не й беше лесно. Но кръвта ми кипва.

— Отивам да си побъбрим с Паркър — казвам аз.

Кати рязко вдига очи към мен.

— Не, Том. Не тази вечер.

— Той няма право да…

— Виж — прекъсва ме тя. — Забрави за Паркър. Няма да му позволим да ни съсипе вечерта.

— Аз само исках…

Тя слага пръст на устните ми.

— Знам. Да вървим някъде другаде.

Кати се озърта, но отвсякъде ни обграждат смокинги, разговори, чаши и сервитьори със сребърни подноси. Това е магията на „Бръшляна“. Никога не оставаш сам.

— Да опитаме с Председателската стая — предлагам аз.

Тя кимва.

— Ще питам Джил.

Забелязвам с каква увереност изрича името му. Джил се държи добре с нея, дори повече от добре, навярно без изобщо да забелязва. Когато ме нямаше, тя се е оплакала на него от Паркър. Сега Джил е първият, за когото се сеща. Може би за нея е важно, че от време на време закусват заедно, макар той да забравя веднага за какво са разговаряли. Възприема го като по-голям брат, както някога го възприемах и аз в подготвителния курс. Щом нещо е добро за него, значи е добро и за нас двамата.