Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 179

— И ти не си за изхвърляне — казва тя.

Гласът й звучи вълшебно, изпълнен със спокойна сърдечност.

— Къде е Джил? — пита тя.

— Горе.

Кати грабва от подноса на поредния сервитьор две чаши шампанско и ми подава едната.

— Наздраве. Е, за кого се представяш?

Колебая се. Не съм сигурен точно какво има предвид.

— Костюмът ти. Като кого си се облякъл?

Джил се задава към нас.

— Хей — казва Кати. — Отдавна не сме се виждали.

Джил ни хвърля оценяващ поглед, после се усмихва като горд баща.

— Много сте красиви и двамата.

Кати се разсмива.

— Ами ти за кого се представяш?

Джил разтваря смокинга с елегантен жест. Едва сега разбирам защо се е качвал горе. На кръста му провисва черен кожен колан с кобур, от който стърчи дръжка на револвер с инкрустации от слонова кост.

— Аарон Бър — казва той. — Випуск 1772.

— Блестящо — оценява Кати, гледайки дръжката на револвера.

— Кое е блестящо? — изтърсвам аз.

Джил ме поглежда с изненада.

— Костюмът ми. Бър е застрелял Хамилтън на дуел.

Той слага ръка на гърба ми и ме повежда към площадката между първия и втория етаж.

— Виждаш ли какво си е сложил Джейми Нес на реверите?

Джил посочва някакъв рус абсолвент, чиято папийонка е бродирана с нотни знаци. На левия му ревер различавам кафяв овал, а на десния черно кръгче.

— Футболна топка и хокейна шайба — обяснява Джил. — Представя се за Хоби Бейкър, членувал в „Бръшляна“ през 1914 година. Единственият спортист, успял едновременно да влезе в почетните списъци на футболната и хокейната асоциация. Хоби участвал в певческата група на клуба — затова са нотните знаци.

След миг Джил посочва висок абсолвент с яркочервена коса.

— Крис Бентъм, точно до Дъг. Той е Джеймс Медисън, випуск 1771. Личи си по копчетата на ризата му. Най-горното е с печата на Принстън — Медисън бил първият председател на дружеството на випускниците. А четвъртото е американското знаме…

Гласът му звучи механично като на екскурзовод, сякаш мислено чете предварително написан текст.

— Всичко е въпрос на фантазия — подхвърля Кати откъм подножието на стълбището.

Поглеждам я отвисоко и новият ъгъл ми дава възможност да оценя още по-добре колко великолепно й стои роклята.

Джил отправя поглед някъде настрани.

— Слушайте, имам да свърша нещо. Ще се справите ли сами за малко?

Край мокрия бюфет Брукс сочи един от сервитьорите с бели ръкавици, който се е подпрял на стената.

— Един от сервитьорите е пиян — казва Джил.

— Недей да се тревожиш за нас — успокоявам го аз и забелязвам колко невероятно тънка изглежда отвисоко шията на Кати. Почти като стъбло на слънчоглед.

— Ако ви трябва нещо, обадете се.

Тръгваме надолу по стъпалата. Оркестърът свири мелодия на Дюк Елингтън, чашите с шампанско звънят, а устните на Кати блестят в яркочервено — цветът на целувката.

— Искаш ли да танцуваме? — питам я аз.

Кати се усмихва и ме хваща за ръката.

Слушай… релсите пеят… идва първият влак.

В подножието на стълбището двамата с Джил тръгваме в различни посоки.

26.

На дансинга е с пет-шест градуса по-топло, отколкото в останалата част на клуба. Плътно притиснати двойки кръжат в бавен танц като метеорен поток, но аз мигновено се усещам в свои води. Двамата с Кати сме слушали много музика заедно от онази първа вечер, когато се срещнахме в „Бръшляна“. През почивните дни клубовете на Проспект авеню наемат оркестри за всякакви вкусове и само за няколко месеца сме изпробвали всичко — от латиноамерикански до бални танци. Със своите девет години уроци по балет Кати има стил и изящество за трима-четирима танцьори, тъй че взети заедно не отстъпваме на другите двойки. Впрочем, трябва да се отбележи, че под нейното благосклонно ръководство и аз имам съществен напредък. Колкото по-дълго оставаме на дансинга, толкова по-дръзки ставаме; изглежда, че си казва думата и шампанското. Успявам да я прегъна назад, без да падна върху нея, тя пък успява да се завърти около здравата ми ръка, без да я изкълчи и скоро ставаме страхотни.