Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 144

На вратата обаче се появява напълно непознато лице. Пак жена, но не е лекарка. И определено не е майка ми. Ниска, трътлеста, с черна пола до средата на прасеца и плътни черни чорапи. Бялата блуза и червеното сако й придават кротък, почти майчински вид, но най-напред ми хрумва, че е от университетската администрация.

Лекарката и посетителката се споглеждат, после сменят местата си — едната идва, другата си отива. Жената с черни чорапи спира на две крачки от леглото и прави знак на Пол да се приближи. Тихо си казват нещо, после Пол ненадейно ме пита дали съм добре, изчаква да кимна и излиза навън, където го чака непознат мъж.

— Полицай — казва жената, — бихте ли затворили?

За моя изненада той кимва и ни оставя насаме. Жената тромаво пристъпва до мен, като попътно надниква към леглото зад преградата.

— Как се чувстваш, Том?

Тя сяда на стола, където седеше Пол, и седалката напълно изчезва от поглед. Има бузи като на хамстер. Говори тъй, сякаш са натъпкани с ядки.

— Не много добре — отговарям аз предпазливо. Извъртам към нея дясната си страна, за да види превръзката.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

— Миналия месец синът ми беше тук — казва разсеяно тя, търсейки нещо в джоба на сакото си. — Операция на апендикса.

Тъкмо се каня да питам за името му, когато тя изважда от нагръдния джоб на сакото малък черен калъф.

— Том, аз съм детектив Гуин. Бих искала да си поговорим за вчерашните събития.

Жената разтваря калъфа, за да видя значката, после пак го прибира в джоба си.

— Къде е Пол?

— Разговаря с детектив Мартин. Искам да ти задам няколко въпроса за Уилям Стийн. Знаеш ли кой е той?

— Той умря снощи.

— Беше убит. — Тя подчертава последната дума с кратко мълчание. — Познаваше ли го някой от твоите съквартиранти?

— Да, Пол. Работеха заедно в Института за авангардни науки.

Тя изважда стенографски бележник.

— Познаваш ли Винсънт Тафт?

Нещо невидимо притиска слепоочията ми.

— Защо?

— Нанасял ли си му побой?

— Не бих го нарекъл побой.

Тя си записва нещо.

— Беше ли снощи в музея заедно със съквартиранта си? — пита тя, прелиствайки папката, която е донесла.

Въпросът може да има хиляди последствия. Напрягам памет. Пол закри пръсти с ръкавите на ризата си, когато пипаше писмата на Стийн. Никой не би могъл да види лицата ни в тъмното.

— Не.

Тя подвива устни както правят някои жени, след като си сложат червило. Физиономията й си остава загадъчна. Най-сетне вади един лист от папката и ми го подава. Оказва се фотокопие от списъка за посещения, който подписахме двамата с Пол. Датата и часът са отбелязани отстрани.

— Как влязохте в библиотеката на музея?

— Пол знаеше кода за достъп — предавам се аз. — Беше го научил от Бил Стийн.

— Бюрото на Стийн беше част от местопрестъплението. Какво търсехте?

— Не знам.

Жената ми хвърля съчувствен поглед.

— Мисля, че нямаш представа в какви неприятности се е забъркал твоят приятел Пол.

Чакам я да уточни, да подхвърли някой юридически термин, но вместо това тя казва:

— В списъка е записано твоето име, нали? — Вдига листа и го връща в папката. — И ти си нападнал доктор Тафт.