Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 142

Стискам зъби и се опитвам да го повдигна, но той тежи като планина.

— Хайде, Чарли — умолявам го аз и дърпам нагоре. — Недей да ми припадаш точно сега.

Но усещам, че той почти не ме чува. Тялото в ръцете ми става все по-тежко.

— Помощ! — крещя аз към далечния край на тунела. — Помогнете, моля ви!

Парата под налягане е разкъсала подгизналата риза на гърдите му. Едва го усещам да диша.

— Ммм… — хърка той и се мъчи да обвие пръст около китката ми.

Сграбчвам раменете му и пак го разтърсвам. Най-после чувам стъпки. Светъл лъч прорязва мъглата и виждам санитар — двама санитари — да тичат към мен.

След секунда вече са толкова близо, че различавам лицата им. Но когато лъчите от фенерите им се кръстосват върху тялото на Чарли, чувам как единият ахва:

— О, господи!

— Ранен ли си? — пита другият и опипва гърдите ми.

Гледам го с недоумение. После свеждам очи към тъмното петно върху корема си и разбирам. Мокрото по гърдите на Чарли не е от вода. Целият съм омазан с неговата кръв.

Двамата санитари застават до него и се мъчат да го повдигнат. Пристига трети и се опитва да ме отведе, но аз го отблъсквам. Искам да остана до Чарли. Усещам как постепенно започвам да се унасям. Сред сумрака и жегата губя връзка с реалността. Нечии ръце ме извеждат от тунелите и аз виждам двамата полицаи с още двама техни колеги зад тях. Всички гледат как санитарите ме измъкват над земята.

Последното, което си спомням, е изражението на единия полицай. Той стои и ме гледа как изплувам от мрака, окървавен от глава до пети. Отначало изглежда облекчен, като ме вижда да се отдалечавам, накуцвайки, от шахтата. После лицето му се променя и облекчението изчезва от очите му, защото осъзнава, че кръвта не е моя.

20.

Няколко часа след произшествието се свестявам на легло в Принстънския медицински център. До мен седи Пол, радостен да ме види най-сетне в съзнание. Пред вратата стои полицай. Някой ме е преоблякъл в хартиена престилка, която шумоли като памперс, когато се надигам да седна. Под ноктите ми има черна засъхнала кръв, а из въздуха се носи мирис, който помня от предишния си престой в болница. Мирис на болест, дезинфекция и лекарства.

— Том — казва Пол.

Подпирам се на лакът, за да го погледна, но из ръката ми пробягва остра болка.

— Внимавай! — възкликва той и се навежда над мен. — Лекарят казва, че рамото ти е контузено.

Съзнанието ми постепенно се прояснява и започвам да усещам болка под превръзката.

— Какво стана с теб долу?

— Глупава история. Реагирах, без да мисля. След като тръбата избухна, не можех да се върна при Чарли. Всичката пара идваше право към мен. Излязох през най-близката шахта и полицаите ме докараха тук.

— Къде е Чарли?

— В спешното отделение. Не пускат при него никого.

Гласът му е станал безизразен. Той разтрива очи и се озърта към вратата. Дребна старица преминава пъргаво по коридора с инвалиден стол, досущ като хлапе на скейтборд. Полицаят я гледа, но не се усмихва. Наблизо върху плочките е изправена жълта табела: „Внимание, влажен под“.

— Добре ли е? — питам аз.