Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 146

— Да. И Пол също. Видя ли го отвън?

— Да, в чакалнята. Ричард Къри е с него.

Надигам се от леглото.

— Тъй ли? Защо?

Джил свива рамене и оглежда болничната престилка.

— Да ти помогна ли?

— За какво?

— Да се облечеш.

Не знам дали се шегува.

— Мисля, че и сам ще се справя.

Той се усмихва, докато с усилие смъквам престилката.

— Хайде да видим как е Чарли — казвам аз. Вече се чувствам малко по-стабилен.

Но Джил почва да се колебае.

— Какво има?

По лицето му се изписва странно изражение — на притеснение и гняв едновременно.

— Снощи с него се сдърпахме здравата, Том.

— Знам.

— Не, след като вие с Пол излязохте. Наговорих му неща, които не биваше да казвам.

Спомням си колко чиста бе стаята тази сутрин. Ето защо не е спал Чарли.

— Няма значение — казвам аз. — Да вървим при него.

— В момента той няма да иска да ме види.

— Разбира се, че ще иска.

Джил плъзва пръст по горната си устна, после казва:

— Така или иначе, лекарите не дават да го безпокоим. Ще дойда по-късно.

Той вади ключовете от джоба си и очите му стават печални. Най-сетне слага ръка върху дръжката на вратата.

— Обади ми се в „Бръшляна“, ако ти трябва нещо.

Вратата безшумно се завърта на пантите и Джил прекрачва в коридора.

Полицаят е изчезнал, дори и старицата с инвалидния стол не се вижда никаква. Някой е отнесъл жълтата табела. Чакам Джил да се озърне, но той продължава напред. Преди да кажа нещо, той завива зад ъгъла и изчезва.

Веднъж Чарли ми описа какво са причинили на човешките отношения епидемиите от миналите векове, как болестите са карали хората да бягат от заразените и да се страхуват от здравите, додето се стигнало дотам, че родители и деца не сядали на една маса, а семействата взели да се разпадат. Ако си сам, няма начин да се заразиш, казах тогава аз, съчувствайки на онези, които търсели спасение далече в провинцията. Чарли ме погледна и с десетина думи изложи най-добрия аргумент в полза на лекарите, който съм чувал някога, а според мен аргументът се отнася със същата сила и до приятелството. Може би, каза той. Но няма начин и да оздравееш.

Чувството, което изпитах, докато гледах как Джил си отива — и което ми напомни за думите на Чарли — ме спохожда отново само след броени минути, когато влизам в чакалнята и заварвам Пол да седи сам — сега и двамата сме самотници, всеки ще се оправя както може. Пол изглежда някак не на място: седи сам-самичък сред дългата редица бели пластмасови столове, подпира главата си с две ръце и гледа пода. Винаги заема тази поза, когато е дълбоко замислен — двата лакътя върху коленете, пръстите сплетени зад тила. Вече не помня колко нощи съм се будил, за да го видя седнал точно така зад бюрото с молив между пръстите и разгърнат бележник под лъча на вехтата лампа.

При този спомен първият ми импулс е да го попитам какво е открил в дневника. Дори и след всичко станало искам да знам; искам да помогна; искам да му напомня за старото съдружие, та да не се чувства самотен. Но като го виждам как седи и се бори с някаква мисъл, устоявам на изкушението. Трябва да си припомня колко каторжен труд хвърли, след като аз напуснах, колко пъти сядаше на закуска със зачервени очи и колко нощи сме му носили черно кафе от денонощния магазин. Ако някой може да пресметне саможертвите му за книгата на Колона, да ги изброи както затворниците драскат чертички по стената за всеки изминал ден, то пред тях моят скромен принос направо бледнее. Той търсеше съдружие преди месеци, когато му го отказах. Сега не мога да предложа нищо друго, освен компания.