Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 143

Пол не откъсва очи от вратата.

— Не знам. Уил казва, че когато го намерили, бил точно до спуканата тръба.

— Уил ли?

— Уил Клей, приятелят на Чарли. — Пол опира ръка на ръба на леглото. — Той те измъкна.

Опитвам да си припомня, но виждам само тъмни силуети, обгърнати в мътния ореол на фенерите.

— Двамата с Чарли си сменили дежурствата, когато тръгнахте да ме търсите — добавя Пол.

В гласа му звучи дълбока печал. Мисли, че е виновен за всичко.

— Да се обадя ли на Кати, че си тук? — пита той.

Поклащам глава. Искам първо да си възвърна самообладанието.

— Ще й позвъня по-късно.

Старицата минава за втори път и сега забелязвам, че левият й крак е гипсиран от коляното надолу. Косата й е чорлава, панталоните — навити над коленете, но в очите й трептят весели искрици. Мимоходом хвърля на полицая предизвикателна усмивка, сякаш не е счупила крак, а току-що се е чупила от затвора. Веднъж Чарли ми каза, че понякога престарелите пациенти се радват на някое падане или дребно заболяване. Загубената битка им напомня, че все пак печелят войната. Изведнъж усещам с болезнена сила липсата на Чарли, глухата тишина на мястото на гласа му.

— Сигурно е загубил много кръв — казвам аз.

Пол се вглежда в ръцете си. В тишината чувам хъхрене през преградата между моето легло и съседното. В този момент влиза лекарка. Полицаят на входа докосва лакътя на бялата й престилка и когато тя спира, двамата тихо си разменят няколко думи.

— Томас? — казва тя и застава до леглото ми леко навъсена, с бележник в ръка.

— Да.

— Аз съм доктор Дженсън. — Тя минава от другата страна на леглото, за да огледа ръката ми. — Как се чувстваш?

— Добре. Как е Чарли?

Тя опипва рамото ми не много силно — само колкото да ме накара да трепна.

— Не знам. Откакто го докараха, лежи в реанимацията.

Главата ми е замътена и не осъзнавам какво означава, че тя познава Чарли по име.

— Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже — отвръща тя, без да ме поглежда.

— Кога ще можем да го видим? — пита Пол.

— Всичко по реда си. — Лекарката пъхва ръка под гърба ми и ме повдига. — А сега как се чувстваш?

— Добре.

Тя притиска ключицата ми с два пръста.

— Ами сега?

— Добре.

Опипването продължава по гърба, лакътя, китката и главата. За всеки случай тя използва и стетоскопа, после сяда. Лекарите са като комарджии, вечно търсят печелившата комбинация. За тях пациентите са като игрални автомати — дърпай, мушкай, опипвай и рано или късно ще удариш джакпота.

— Имаш късмет, че не е по-зле — казва тя. — Няма счупване, но меките тъкани са натъртени. Ще го усетиш, когато мине ефектът от болкоуспокояващите. Слагай компрес с лед по два пъти на ден и след седмица ела да те видим.

От нея лъха земен мирис на пот и сапун. Очаквам всеки момент да извади кочан рецепти и си спомням каква камара лекарства бях натрупал навремето. Но вместо това тя казва:

— Имаш посетител.

Казва го тъй любезно, че за момент си представям как отвън чака някой приятел — може би Джил или дори майка ми, пристигнала със самолет от Охайо. Изведнъж почвам да се чудя колко време е минало, откакто ме измъкнаха от подземията.