Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 141

Хукваме подир него. Последното, което чувам, е как Тафт диктува по телефона имената ни на полицията. Гласът му излита през отворената врата и кънти из коридора.

Тичаме по коридора към мрачното стълбище на мазето, когато отгоре долита студен полъх. Двама полицаи са пристигнали горе на партера.

— Стой на място! — провиква се единият.

Спираме.

— Университетска полиция! Не мърдайте!

Стискайки книжата под мишница, Пол гледа през рамото ми към другия край на коридора.

— Подчинявай се — казва му Чарли.

Но аз знам какво е привлякло погледа на Пол. В онзи край има килер за чистачите. А в килера — вход към тунелите.

— Долу не е безопасно — шепне Чарли и измества рамо към Пол, за да го спре, ако се наложи. — Водят се строителни рабо…

Полицаите погрешно приемат движението му като опит за бягство и единият хуква надолу по тясното стълбище. В същия миг Пол се втурва към вратата.

— Стой! — крещи полицаят. — Не влизай там!

Но Пол вече е стигнал до входа. Дръпва дървената врата и изчезва вътре.

Чарли не се колебае. Преди някой от полицаите да разбере, той ги изпреварва с две крачки и се хвърля към вратата. Чувам глухия удар, с който скача долу в тунела, за да спре Пол. После гласът му прокънтява из подземието. Вика Пол по име.

— Излизай! — изревава гръмовно полицаят и ме побутва напред.

Навежда се към отвора и извиква отново, но в отговор чуваме само тишина.

— Повикай подкреп… — започва първият.

Внезапно из тунелите избухва гръмотевичен рев и котелното до нас започва да съска. Мигновено разбирам какво става — пукнала се е тръба под налягане. А после чувам крясъците на Чарли.

След миг съм на прага на килера. Отворът в пода е съвсем тъмен и аз скачам напосоки. Когато се блъскам в пода, адреналинът пламва като мълния из цялото ми тяло и болката от падането отшумява още преди да съм я усетил. Заставям се да продължа напред. Чарли стене в далечината и гласът му ме води през мрака. Полицаите горе крещят. По-умният от двамата е съобразил какво става.

— Ще се обадим на бърза помощ — извиква той към тунела. — Чуваш ли ме?

Крача напред през лепкава, гъста мъгла. Горещината се засилва, но мисля само за Чарли. С всяка секунда съскането на тръбата става все по силно и поглъща всички останали звуци.

Стоновете на Чарли вече се чуват по-ясно. Продължавам напред, мъча се да го открия. И най-сетне на един завой го намирам. Лежи свит на топка и неподвижен. Дрехите му висят на парцали, косата му е залепнала по главата. Когато очите ми привикват с полумрака, виждам в далечината грамадна тръба със зейнала дупка близо до пода.

— Хом — стене Чарли.

Не го разбирам.

— Хом…

Този път осъзнавам, че се мъчи да изрече името ми.

Гърдите му са мокри. Парата го е улучила право в корема.

— Можеш ли да се изправиш? — питам аз и премятам ръката му през рамото си.

— Хом… — мънка той, губейки съзнание.