Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 126

Така и не разбрах кой от двамата беше прав. Мисля си, че светът е една Джени Харлоу, а ние всички сме просто рибари, разказващи кой каква риба е изтървал. Но и до ден-днешен не знам как игуменката на Чосър е тълкувала Вергилий или как Вергилий е тълкувал любовта. Остава ми само картината от бащината книга и по-специално онази част, за която той не спомена нито дума — двете голи жени, гледащи как Любовта пердаши сатира. Винаги съм се питал защо Карачи е изобразил две жени на гравюрата, когато би била достатъчна и една. Нейде там се крие поуката, която извлякох: в геометрията на любовта всичко е триъгълно. За всеки Том и всяка Джени има по един Джулиъс; за всяка Кати и всеки Том има по един Франческо Колона; и езикът на желанието е раздвоен, целува двама, ала обича само единия. Любовта чертае линии между нас като астроном, който чертае небесни съзвездия, свързвайки отделните точки във фигури, каквито не съществуват в природата. Основата на всеки триъгълник дава начало на нов, докато накрая небосводът на реалността се превърне в плетеница от любовни връзки. Взети заедно, те наподобяват мрежа, а зад тях, мисля си, се спотайва Любовта. Хлапакът на име Любов е единственият съвършен рибар — онзи, който хвърля най-широката мрежа и никоя риба не може да му избяга. А за награда седи сам в кръчмата на живота, вечен малчуган сред мъжете, и се надява някой ден да разкаже каква риба е изтървал.

Плъзна мълва, че Кати си е намерила някого. Бях заменен с третокурсник на име Доналд Морган — жилест дангалак, който вечно ходеше официално изтупан и още отсега се гласеше за наследник на Джил в „Бръшляна“. Една вечер в края на февруари случайно се натъкнах на новата двойка в кафене „Малък свят“ — същото, където преди три години се запознах с Пол — и последва хладен разговор. Доналд успя да подхвърли две-три дружелюбни и безвредни реплики, сетне осъзна, че не съм потенциален гласоподавател в клубните избори, след което набързо изведе Кати към лъскавата си кола, паркирана отпред.

Беше си жива мъка да го гледам как завъртя ключа на три пъти, преди двигателят най-сетне да изреве. Не знам дали специално заради мен, или просто от суетност остави машината да работи на празен ход почти цяла минута, докато улицата опустя напълно, и чак тогава потегли. Забелязах само, че Кати не ме погледна нито веднъж, дори докато се отдалечаваха; и още по-лошо — правеше се на сляпа не от притеснение, а от гняв, сякаш аз бях виновен, че сме стигнали дотук. Обидата и възмущението продължиха да ме тормозят, докато стигнах до извода, че не ми остава нищо друго, освен да вдигна ръце. Нека да си се радва на Доналд Морган, реших аз. Нека си има легло в „Бръшляна“.