Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 124

— Великолепни са — казвам аз.

Кати се усмихва смутено, все още не е свикнала да приема комплименти. Забелязвам по връхчетата на пръстите й тъмни петна, оставени от някой от химикалите по лавиците. Пръстите й са дълги и тънки, но леко загрубели от проявяването на купища фотоленти и снимки.

Това бяхме ние, говори без думи тя. Помниш ли?

— Извинявай — казвам аз.

Отпускам снимките, но Кати посяга към пръстите ми с другата си ръка.

— Не е заради моя рожден ден — заявява тя, разтревожена, че може да я разбера погрешно.

Чакам.

— Къде отидохте снощи с Пол, след като излязохте от общежитието?

— Да потърсим Бил Стийн.

Тя трепва, но упорито продължава да пита.

— Заради дипломната работа на Пол ли?

— Беше спешно.

— А когато те потърсих в стаята малко след полунощ?

— Бяхме в музея на изкуствата.

— Защо?

Насоката на разговора почва да ме тревожи.

— Извинявай, че не дойдох. Пол смяташе, че е открил криптата на Колона, и трябваше да прегледа старите карти.

Кати не изглежда изненадана. Зад думите й приижда мълчание и аз разбирам какви изводи си прави.

— Мислех, че си приключил с дипломната работа на Пол — казва тя.

— И аз така мислех.

— Едва ли очакваш да те гледам как повтаряш всичко отново, Том. Последния път не си говорихме няколко седмици. — Тя търси по-меки думи, но не ги намира. — Не го заслужавам.

Момчетата са свикнали да спорят, да си намират позиция за отбрана и да я отстояват, та макар и без желание. Усещам как по езика ми се трупат възражения, готови да бъдат използвани при самозащита, но Кати ме спира.

— Недей — казва тя. — Искам да си помислиш.

Всичко е ясно. Ръцете ни се разделят; тя оставя снимките в моята. Тихото бръмчене се завръща в лабораторията. Тишината е избягала като подритнато куче.

Иска ми се да й кажа: „Изборът е направен. Няма нужда да размишлявам. Всичко е просто: обичам теб повече, отколкото книгата“.

Но да го кажа сега, би било грешка. Работата не е в това да отговоря правилно на въпроса й. Трябва да докажа, че аз мога да се поправя; че и два пъти чупеното пак може да се залепи. Преди дванайсет часа пропуснах нейния рожден ден заради „Хипнеротомахия“. В този момент обещанията биха изглеждали фалшиви дори и за мен.

— Добре — казвам аз.

Кати вдига ръка да захапе нокътя си, после се осъзнава и спира.

— Трябва да се хващам на работа — заявява тя и отново докосва пръстите ми. — Нека да си поговорим довечера.

Гледам нокътя й и ми се иска да можех да й вдъхна малко повече доверие.

Кати ме побутва към черните завеси, подава ми палтото и отново излизаме в редакционното помещение.

— Трябва да обработя останалите филми, преди горните курсове да окупират лабораторията — казва попътно тя, не толкова на мен, колкото за да чуе Сам. — Ти ще ми пречиш.

Но репликата отива на вятъра. Сам е със слушалки; увлечена в писането, тя изобщо не забелязва, че си тръгвам.

На вратата Кати отдръпва ръка от кръста ми. Понечва да каже нещо, но се удържа. Вместо това пристъпва по-близо и ме целува по бузата. Съвсем леко, както в първите дни ме възнаграждаваше за сутрешното тичане. После отваря вратата и я задържа, докато изляза.