Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 125

18.

Любовта побеждава всичко.

В седми клас купих от павилионче за сувенири в Ню Йорк сребърна гривна с този надпис за едно момиче на име Джени Харлоу. Мислех си, че подаръкът въплъщава основните черти на младежа, с когото би искала да се среща: космополит, защото е свързан с Манхатън; романтик заради поетичното мото; и изискан заради дискретния блясък. На празника на свети Валентин тайно оставих гривната в гардеробчето й, а после цял ден чаках отговор, като си мислех, че тя непременно ще разбере от кого е подаръкът.

За беда тия три качества — космополит, романтик и изискан — не водеха единствено към мен. Изглежда, един осмокласник на име Джулиъс Мърфи ги притежаваше в далеч по-голяма степен, защото именно той получи целувка от Джени Харлоу в края на деня, а аз си останах само с мрачното подозрение, че семейната екскурзия до Ню Йорк е била напразно.

Както често става в детството, цялото произшествие се градеше върху недоразумение. Едва много по-късно ми хрумна, че гривната нито е била сребърна, нито пък произведена в Ню Йорк. Но вечерта на същия свети Валентин моят баща ми обясни едно погрешно тълкуване, което смяташе за особено показателно — че поетичното мото далеч не е толкова романтично, колкото си въобразявахме аз, Джени и Джулиъс.

— Може би погрешното ти впечатление идва от Чосър — започна той с мъдра бащина усмивка. — Но „любовта побеждава всичко“ далеч не се изчерпва само с накита на игуменката.

Усетих, че разговорът ще е като онзи за птичките и пчеличките преди няколко години — добронамерен, но основан на сериозно недоразумение относно учебната ми програма.

Последва дълго обяснение за десетата еклога на Вергилий и omnia vincit amor с отклонения към сидонийските снегове и етиопските стада — все неща, които ме вълнуваха далеч по-малко от въпроса защо Джени Харлоу не ме смята за романтичен и как можах тъй некадърно да прахосам цели дванайсет долара. Ако любовта побеждава всичко, реших аз, значи просто не се е сблъсквала с Джулиъс Мърфи.

Но баща ми беше посвоему мъдър мъж и когато видя, че нищо не проумявам, разгърна една книга и ми показа картинка, която да обясни вместо него.

— Това е гравюрата „Любовта побеждава всичко“ на Агостино Карачи — каза той. — Какво виждаш?

От дясната страна на картината имаше две голи жени. От лявата страна малко момченце пердашеше далеч по-едър и мускулест сатир.

— Не знам — казах аз, защото не бях наясно от коя половина на картината следва да се поуча.

— Това — баща ми посочи момченцето — е Любовта.

Той изчака да проумея казаното.

— Този малчуган изобщо не е на твоя страна. Ти се сражаваш с него; мъчиш се да измениш онова, което причинява на другите. Но той е прекалено могъщ. Колкото и да страдаме, казва Вергилий, мъките ни не го затрогват.

Едва ли съм разбрал напълно онова поучение на баща ми. Мисля, че схванах само най-простото: опитвайки да накарам Джени Харлоу да хлътне по мен, влизах в ръкопашна схватка с хлапака на име Любов, а собствената ми евтина гривна подсказваше колко е безнадеждна тази борба. Но дори тогава усещах, че баща ми използва Джени и Джулиъс само като нагледен пример. Всъщност искаше да ми подари частица мъдрост, която бе опознал на собствен гръб, и се надяваше да я разбера, докато моите грешки са все още малки. Майка ми ме бе предупредила за погрешно насочената любов, мислейки си за увлечението на моя баща по „Хипнеротомахия“; ето че сега пък баща ми излагаше своите възгледи по въпроса, закодирани в цитати от Вергилий и Чосър. Сякаш казваше, че знае много добре какво чувства тя; може би дори е съгласен с нея. Но как да спре, каква власт има срещу силата, с която се бие, щом Любовта побеждава всичко?