Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 123

Кати отива до въженцето, опънато край едната стена. По него с шипки за пране са закачени снимки.

— Температурата тук не бива да надхвърля двайсет и четири градуса — казва тя. — Вредно е за негативите.

Все едно, че ми говори на китайски. От сестрите си съм научил едно старо правило: за среща с момиче избирай винаги място, което познаваш добре. Френските ресторанти не вършат работа, щом не можеш да прочетеш менюто, а умните филми те издънват тотално, ако не успееш да разбереш сюжета. Тук, в тъмната стаичка, възможностите за провал изглеждат грандиозни.

— Само секунда — казва тя, прехвръквайки като колибри от единия край на стаята до другия и обратно. — Почти приключвам.

Отваря капака на някакъв малък контейнер, изважда лентата отвътре и я измива с течаща вода. Почва да ме хваща клаустрофобия. Стаята е малка и препълнена с какво ли не, по масите се трупат легенчета и подноси, лавиците са задръстени от буркани с проявител и фиксаж. Кати обаче е като риба във вода. Това ми напомня как си гласеше косата на приема — омотаваше я около фибите, сякаш виждаше какво точно прави.

— Да изключа ли лампите? — питам аз. Чувствам се безполезен.

— Само ако искаш. Негативите са фиксирани.

Стоя като чучело насред стаята.

— Как я кара Пол? — пита тя.

— Добре е.

Следва сдържано мълчание. Увлечена в нова серия снимки, Кати сякаш губи нишката на разговора.

— Наминах към общежитието малко след дванайсет и половина — започва отново тя. — Чарли каза, че си с Пол.

За моя изненада в гласа й звучи съчувствие.

— Добре си сторил, че остана при него — продължава тя. — Сигурно е ужасно за Пол. За всички.

Искам да й разкажа за писмата на Стийн, но осъзнавам колко дълги обяснения ще са необходими. Тя се връща до мен с купчина снимки.

— Какво е това?

— Проявих нашата лента.

— От филмовото поле?

Тя кимва.

Филмовото поле е едно място, което Кати ме заведе да видя в Принстънския мемориален парк. Изглежда по-равно и по-необятно от което и да било друго кътче на изток от Канзас. Самотен дъб се извисява насред полето като часови, останал на пост завинаги, и напомня за последните мигове на генерала, загинал под клоните му по време на Войната за независимост. Кати го видяла за пръв път в един филм с Уолтър Матау и завинаги се влюбила в това поле. То стана едно от малкото места, които тя посещаваше отново и отново, като броеница от гледки, даващи стабилност на нейния живот при всяко завръщане. По-малко от седмица след нашата първа нощ в общежитието Кати ме отведе да го видя, сякаш старият Мърсъров дъб бе неин роднина и трябваше да се харесаме от пръв поглед. Аз носех одеяло, фенерче и кошница за пикник; Кати носеше фотоапарат.

Снимките са неочаквани за мен, като частица от нас двамата, съхранена навеки в кехлибар. Разглеждаме ги заедно, прехвърляме ги от ръка на ръка.

— Как ти се струват? — пита Кати.

Като гледам снимките, спомням си колко топла бе зимата. Гаснещата януарска светлина има цвета на пчелен мед, а ние сме облечени с леки пуловери, без палта, ръкавици и шапки. Зад нас се виждат дълбоките бразди по кората на старото дърво.