Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 122

После зървам какво е написано на дъската за съобщения.

„Том,

Не можах да заспя. Отивам да поработя в «Бръшляна». Обади ми се като станеш.

П.“

Връщам се в спалнята. Леглото на Пол е празно. Пак поглеждам дъската и забелязвам цифрите над текста — 2:15. Не се е връщал цяла нощ.

Пак вдигам слушалката и се каня да позвъня в „Бръшляна“, но чувам сигнала на телефонния секретар.

— Петък — изрича механичният глас, когато натискам бутоните. — Двайсет и три часа и петдесет и четири минути.

Следва обаждането, което съм пропуснал. По това време двамата с Пол бяхме в музея.

„Том, обажда се Кати. Пауза. Не знам къде си. Може вече да идваш насам. Карен и Триш искат да сервират тортата. Аз ги помолих да те изчакаме. Нова пауза. Е, сигурно ще се видим като дойдеш.“

Слушалката пари в ръката ми. Черно-бялата снимка в рамка, която й купих за рождения ден, изглежда помътняла и много по-евтина, отколкото вчера. Стане ли дума за фотографи, знам само имената на Ансел Адамс и Матю Брейди. Така и не опознах добре хобито на Кати, за да съм сигурен в предпочитанията й. В крайна сметка решавам да не взимам снимката.

Крача бързо към редакцията на „Принс“. Кати ме посреща на входа и ме повежда към фотолабораторията, като отключва и заключва всяка поредна врата. Облечена е както снощи — с тениска и стари джинси. Косата й е пристегната небрежно, сякаш не е очаквала посещение; деколтето на тениската е изкривено. От едната страна виждам златна верижка върху ключицата й, а на бедрото на джинсите има малка дупчица, през която прозира белотата на кожата.

— Том — казва тя и посочва едно момиче зад компютъра в ъгъла, — искам да те запозная със Сам Фелтън.

Сам ми се усмихва, сякаш вече се познаваме. Облечена е с долнище от хокеен екип и фланела, върху която е отпечатано: „АКО БЕШЕ ЛЕСНО ДА СЕ ПИШЕ ДОБРЕ, И «НЮЗУИК» ЩЕШЕ ДА ГО ПРАВИ“. Тя натиска копчето на касетофона до себе си и пъхва слушалка в ухото си.

— Твоят кавалер за довечера, нали? — подхвърля небрежно Сам.

Кати потвърждава, но не добавя онова, което очаквам: моят приятел. Вместо това казва:

— Сам пише материал за Бил Стийн.

— Желая ви приятно забавление довечера — казва Сам и пак посяга към касетофона.

— Няма ли да дойдеш? — пита Кати.

Доколкото разбирам, двете се познават от „Бръшляна“.

— Едва ли.

Сам махва с ръка към монитора, където се нижат редици от думи като мравуняк под стъкло. Вече ми напомня за Чарли в неговата лаборатория — този тип хора се вдъхновяват от многото работа. Винаги ще има нови статии за написване, нови теории за доказване, нови явления за наблюдение. Безконечните задачи са същинска наслада за максималистите.

Кати я поглежда съчувствено и Сам отново се захваща с компютъра.

— За какво искаше да поговорим? — питам аз.

Но Кати отново ме отвежда във фотолабораторията.

— Малко е горещо тук — казва тя, като отваря една врата и дръпва плътните черни завеси. — По-добре си свали палтото.

Свалям го и тя го закача на куката зад вратата. Откакто се познаваме, избягвам да идвам тук — боя се да не осветя някой филм.