Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 174

— Хлапето, което наливаше вода — рече той. — То ще направи ли нещо?

— Не зная. Трябва да затворим вратата — рече Ариста, вдигайки меча на серета и поглеждайки към светлината в горната част на стълбището. Небрежно прекосеното преди мигове сега изглеждаше тъй далечно и опасно. — Аз ще отида. Ти намери Гаунт.

— Не. Няма да Ви оставя. Може да има още пазачи. Забравете вратата. Заедно ще го намерим и ще се измъкнем — той хвана лявата й ръка и я поведе. В десницата си тя стискаше меча.

Единствената светлина по тесните коридори идваше от факлата, която носеха. Таванът се извиваше на не повече от фут над главата на Ариста, принуждавайки Хилфред да прикляква. Дървени врати, тъй ниски, че приличаха на вратички за добитък, започнаха да се появяват от двете страни на коридора.

— Гаунт! — викна Хилфред.

— Дигън Гаунт! — изкрещя Ариста.

Затичаха по тесните проходи, тропайки по врати, викайки името му, надничайки. Коридорът свършваше в двойно разклонение. Носейки само една факла, нямаше как да се разделят, дори и ако Хилфред се съгласеше. Свиха надясно и продължиха, намирайки още врати.

— Дигън Гаунт!

— Спри! — Ариста внезапно застина.

— Ка…

— Шт!

Много тихо:

— Насам!

Втурнаха се по другия коридор, ала стигнаха в задънена улица.

— Това е същински лабиринт — отбеляза Ариста.

Затичаха обратно и свиха в друга посока. Провикнаха се отново.

— Насам! Тук съм! — долетя отговор, този път по-силно.

Втурвайки се отново, пак се изправиха срещу сляп коридор.

Върнаха се и свиха в друг проход, който най-сетне изглеждаше да ги отвежда в правилната посока.

— Дигън! — викна тя.

— Насам! — долетя глас от последната килия.

Когато я достигнаха, Ариста се приведе и приближи факлата. През тясното решетъчно прозорче видя две очи. Грабна дръжката и дръпна — заключено. Опита да отвори с изумруда в дръжката на меча, ала нищо не се случи.

— По дяволите! — викна тя. — Пазачът, ключът трябва да е у него. Ох, как може да съм толкова глупава? Трябваше да го претърся!

Хилфред удари дървената врата с меча си. Солидният дъб, непоклатим като камък, устоя на удара с лекота.

— Така няма да я отворим. Мечът ти няма да свърши работа. Трябва да потърсим ключовете.

Хилфред продължаваше да сече вратата.

— Ще се върнем, Дигън! — каза Ариста, преди да се отправи обратно по коридора, носейки факлата.

— Ариста! — викна Хилфред, дотичвайки при нея.

Тръгнаха сред проходите, свивайки наляво, после надясно, след това…

— Ариста? — каза Салдур, вцепенен. Едва не се сблъскаха с него. До него стояха петима серети с изтеглени мечове, вдигнали факли.

Хилфред изблъска Ариста.

— Бягайте! — рече й той.

Салдур ги изгледа за миг, сетне поклати глава.

— Няма къде, момчето ми. И двамата сте в капан.

Салдур, чиято коса бе разчорлена, носеше бяла ленена нощна риза, над която бе хвърлил червена копринена роба. Все още пристягаше последната.

— Значи си била ти. Не бих повярвал. Беше много умна, Ариста, ала ти винаги си била такава. Винаги си завираш носа, където не трябва. И ти, Хилфред, отново при своята принцеса. Изключително галантно да отдадеш живота си за нея, ала също и напразно, а нима има чест в едно напразно дело? От тази тъмница друг изход няма. Тези мъже са серетски рицари, изключително умели и брутално обучени воини, които ще те убият, ако се съпротивляваш.