Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 173

— Време е.

Тя кимна и още веднъж се превъплъти в регент Салдур.

— Все още не мога да повярвам — каза й Хилфред.

— Зная. Започвам да ставам много добра. Искаш ли да ме целунеш? — тя се изсмя на изражението му. — Помни, не прави нищо. Идеята е просто да влезем и да си излезем. Никакви побоища.

Хилфред кимна.

Излязоха от конюшнята. Ариста погледна към прозореца на Модина. Макар да бе тъмно, бе убедена, че вижда силуета й в рамката. Още веднъж си припомни последните й думи, съжалявайки, че не я помоли да дойде. Може би тя щеше да откаже, ала сега бе твърде късно. На Ариста й се щеше поне да беше попитала.

Откъм готварските помещения се появи Нипър, прозявайки се, понесъл две празни кофи. Той застина, изненадан да ги види.

Тя не му обърна внимание и пое към кулата.

Точно както преди, рицарят стоеше мирно в средата на стаята, отметнал рамене, лицето му скрито от забралото, инкрустираният меч висящ на хълбока му.

— Отивам да посетя Дигън Гаунт. Отвори.

Постовият изтегли меча си.

Имаше един кратък момент на ужас, в който сърцето на Ариста тупаше тъй силно, че се уплаши да не би рицарят да го чуе. Стрелна Хилфред с поглед и го видя да трепва, посягайки към собственото си оръжие. Сетне рицарят приклекна на едно коляно и потропа леко по пода с дръжката на меча си. Камъните моментално се отдръпнаха, разкривайки потъващо в мрака стълбище.

— Да дойда ли с Вас, Ваша милост?

Ариста се замисли. Нямаше си представа какво имаше долу. Можеше да има цял лабиринт от коридори и да й отнеме много време да открие Гаунт. Чуваше как Нипър пълни кофите си отвън. Палатът се разбуждаше.

— Да, разбира се. Води.

— Както желаете, Ваша милост.

Рицарят откачи факла от стената и слезе.

Вътре бе тъмно. Стълбището бе тясно и потискащо. Далеч напред се дочуваше слабо хленчене. Същите тежки камъни, от които бе изградена кулата, оформяха и това подземие. Ала тук имаше и орнаменти. Нищо разпознаваемо, просто абстрактни декорации. Ариста почувства, че ги бе виждала и преди. Не точно тези, ала подобни.

Тогава го усети.

Като разкъсването на конец или строшаването на яйчена черупка, по тялото й преминаха тръпки — внезапно разконцентриращи.

Тя погледна надолу. Старческите ръце бяха изчезнали, виждаше собствените си пръсти и ръкави.

Рицарят бе с гръб към тях и продължаваше да ги води. Наближавайки дъното на стълбището, той започна да се извръща с думите:

— Ваша милост, аз…

Преди да се е завъртял напълно, Хилфред я блъсна настрана.

Изтегли меча си, тъкмо когато очите на рицаря се разширяваха. Острието се плъзна по черната броня и се вклини в процепа между нагръдника и десния нараменник, забивайки се в рамото.

Рицарят извика.

Хилфред изтегли меча си. Рицарят се олюля назад, опитвайки се да изтегли собственото си оръжие. Телохранителят замахна към врата му. Оплиска ги кръв и серетът падна на земята.

— Какво стана? — попита Хилфред, вдигайки факлата.

— Стените — рече тя, докосвайки изсечените символи. — Имат руни като в затвора Гутария. Тук не мога да правя магии. Смяташ ли, че някой го е чул?