Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 172

— Трябваше да те оставя да го убиеш.

Мълчание.

— Кимаш, нали?

— Нищо не съм казал.

— Копеле — промърмори Ейдриън.

— И знаеш ли какво е най-лошото?

— В момента имам доста такива неща и не зная кое да сложа най-отгоре в списъка, така че давай.

— Направихме точно това, което Мерик не би могъл. Той ни използва, за да изключи Дръминдор.

— Значи не е саботирал нищо? Ето защо Гайл се изсмя, когато му казах, че Дръминдор ще избухне. Знаел е, че няма да се случи. Мерик е обещал, че крепостта ще е непокътната. Мерик е истински гений.

— Май споменах това няколко пъти.

— И сега какво? — попита Ейдриън.

— Нищо. Той ни надви. Седи си някъде с чаша топъл сайдер, усмихвайки се самодоволно, вдигнал крак над купчината пари, които е получил.

— Трябва да ги предупредим да задействат главното колело.

— Давай.

Ейдриън започна да вика, докато прозорчето на вратата не се отвори, обляло вътрешността на килията със светлина.

— Трябва да говорим с някого. Важно е.

— Какво има?

— Осъзнахме каква грешка сме направили. Били сме измамени. Трябва да кажеш на командира на Дръминдор, че сме задействали главния прекъсвач. Можем да му покажем къде е и как да го изключи.

— Вие двамата не мирясвате, а? Не съм сигурен дали наистина сте саботьори или просто откачени. Едно нещо е сигурно — ще разберем как сте проникнали, след което ще ви убием.

Прозорчето се затвори, оставяйки ги отново в мрак.

— Голяма полза имаше от това — рече Ройс. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Копеле.

Глава 24

Бягството

Ариста прекара по-голямата част от нощта, сгушена в прегръдките на Хилфред. Той галеше косата й, понякога целувайки я страстно. Чувстваше се сигурна и осъзна две неща. Първо, можеше завинаги да остане в ръцете му. Второ, не го обичаше.

Той бе добър приятел, част от дома, който тя бленуваше с изгаряща жажда. Опиваше се в прегръдките му, ала нещо липсваше. Струваше й се странно да осъзнае това именно в обятията му. Ала го виждаше болезнено ясно. Не обичаше Хилфред, както не бе обичала и Емъри. Дори не бе сигурна какво точно е любовта, какво усещане представляваше, дали съществуваше изобщо.

Благородничките рядко познаваха мъжете, за които щяха да се омъжат, преди сватбения си ден. Може би ги заобичваха с течение на времето — или си внушаваха това. Поне тя знаеше, че Хилфред я обича — достатъчно силно и за двама им. Усещаше това да се излъчва от него като топлината на нажежени въглени. Заслужаваше щастие. След като бе чакал толкова дълго, тя щеше да му отдаде заслуженото. Щеше да се върне в Меленгар и да се омъжи за него. Олрик щеше да го обяви за ерцхерцог Ройбън Хилфред. Тази мисъл я накара тихо да се изсмее.

— Какво?

— Просто си спомних, че малкото ти име е Ройбън.

Хилфред се изсмя, сетне посочи лицето си:

— Изглеждам така, а вие се подигравате на името ми?

Тя обгърна главата му с длани.

— Не прави това. Смятам, че си красив.

Той отново я целуна.

Периодично Хилфред се взираше в небето, за да определи позицията на луната. Накрая при поредната си проверка заяви: