Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 165

Глава 22

Пътуване към дома

Арчибалд Белънтайн се взираше през прозореца на залата. Изглеждаше студено. Кафява трева, вихрещи се сухи листа, натежали от сняг облаци, отлитащи гъски — всичко това му напомняше, че настъпваше смяна на сезона. Зимата щеше да дойде след по-малко от два месеца. Срита с ботуша си един камък в стената. Приглушеният удар опари крака му и го накара да потрепне.

Защо трябва да мисля за това? Защо винаги си мисля за това?

Зад него Салдур, Етелред и Бидингс обсъждаха нещо, ала той не слушаше. Вече не го беше грижа. Може би трябваше да напусне. Може би трябваше да вземе малка свита и да се върне в Чадуик и убежището на Сивата кула. Замъкът сигурно вече е станал на руина, щеше да се залисва с възстановяването на щетите, причинени от слугите му в негово отсъствие. Брус сигурно се бе почерпвал от брендито му, а бирниците са занемарили задълженията си. Щеше да покани неколцина приятели и сестра си за… Спря и понечи да изрита стената отново, ала и последният път бе достатъчно болезнено.

Спането в палатка по това време на годината щеше да е мъчително. Пък и какво щяха да кажат регентите? И по-скоро — какво щяха да правят в негово отсъствие? И без това в лицето му се отнасяха достатъчно зле. Как ли щяха да заговорничат, ако си отидеше?

Всъщност не му се прибираше особено. Замъкът Белънтайн бе самотно място, още по-отвратително през зимата. Преди мечтаеше как това ще се промени, когато има красива жена и деца. Тогава мислеше за Аленда Ланаклин. Тя бе красавица. Често си представяше как получава ръката на дъщерята на крал Арманд, принцеса Беатрис. Тя със сигурност бе привлекателна. Дори много летни вечери бе прекарал, наблюдавайки млекарките в полето, обмисляйки възможността да отскубне някоя от мизерното й съществуване, издигайки я до лейди Белънтайн. Колко благодарна би била тя, колко предана, колко покорна. Това бе преди да дойде в Акуеста — преди да я види.

Дори в съня не намираше облекчение, защото Модина се появяваше и в него. Танцуваше с нея на сватбата им. Мразеше да се събужда. Вече дори не се интересуваше от титлата. Би загърбил идеята да стане император, стига да я имаше. Дори смяташе да се откаже от графската си титла — но тя се омъжваше за Етелред!

Не искаше да поглежда към регента. Глупакът изобщо не се интересуваше от нея. Как би могъл да бъде толкова студен, та да принуждава едно момиче да се омъжва за него само за политическа полза? Този човек бе мерзавец.

— Арчи… Арчи… — Етелред го викаше.

Потръпна при споменаването на омразния прякор и намръщен извърна лице от прозореца.

— Трябва да поговориш с твоя човек Бректън.

— Какво е направил сега?

— Отказва да се подчинява на заповедите ми. Твърди, че служел единствено на теб. Трябва да му пообясниш как стоят нещата. Не можем да имаме рицари, подчинени единствено на лордовете си. Трябва да припознават върховенството на Новата империя и йерархията.