Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 143

— Разбирам — най-сетне отвърна той. Погледна през рамо към Нимбус, който се усмихваше, невинен като кученце. За свое раздразнение Амилия забеляза, че той пърхаше с мигли. Салдур не показа да е забелязал дивотиите му, сетне й напомни да постави един до друг херцогът и херцогинята Рочел до принца на Олбърн и излезе.

— Това беше зловещо — отбеляза Нимбус. — Надничаш в кулата и на сутринта Салдур вече знае?

Амилия обхождаше кабинета си, чиято големина й позволяваше само няколко крачки, ала беше по-добре от това да стои на едно място. Нимбус беше прав. В онази кула ставаше нещо странно, нещо, над което самият Салдур бдеше. Мъчеше се да измисли алтернативи, ала умът й непрестанно се връщаше към едно име — Дигън Гаунт.

Глава 19

Галенти

Коридорът край голямата зала на Замъка на четирите вихъра бе мъртвешки тих, дордето малката групица се свиваше в нишата. Всички от екипажа на „Изумрудената буря“ сега държаха мечове от убитите тенкини, изработени от авринска стомана. Воини заеха стратегически позиции, въоръжени с имперски арбалети, а останалите тенкини се оттеглиха, за да им дадат възможност за стрелба. Струпаната група на Ейдриън представляваше лесна цел.

Ерандабон пристъпи напред, но без да застава на пътя на стрелите.

— Ерандабон не те позна веднага, Галенти! Много години минаха, ала ти не си изгубил уменията си — рече той, поглеждайки към телата на убитите воини. — Защо пътуваш с такива създания, Галенти? Защо се унижаваш? Все едно Ерандабон да пълзи из гората със змиите или да се валя с прасетата. Защо правиш това? Защо?

— Дойдох да те видя, Гайл — отвърна Ейдриън. Хората ахнаха.

— Ха-ха! — изрева военачалникът. — Използваш калианското ми име — престъпление, носещо смърт, ала аз ти прощавам, Галенти! Че ти не си като тях — той размаха неопределено ръка. Ти си в космоса с Ерандабон. Ти си звезда, сияеща почти тъй ярко, колкото и Ерандабон. Ти си брат и аз не ще те убия. Ела и пирувай с мен.

— А приятелите ми?

Лицето на Ерандабон се вкисели.

— Те нямат място на трапезата на Ерандабон. Те са кучета.

— Няма да ям с теб, ако с тях се отнасят зле.

Очите на Ерандабон закръжиха в произволни окръжности, сетне спряха.

— Ерандабон ще ги заключи отново — този път безопасно — за тяхно добро. Тогава ще ядеш с Ерандабон?

— Да.

Той плесна с ръце и войниците колебливо пристъпиха напред.

Ейдриън кимна. Ройс и останалите положиха оръжие.

* * *

Балконът се издигаше над залива при главозамайваща височина. Лунната светлина обливаше огромната флота тенкински и гхазелски кораби, пуснали котва. Обсипани със светлинки, съдовете се поклащаха леко в такт с вълните. Нежният бриз донасяше далечните викове, смекчил ги до шепот. Подобно на останалата част от замъка, балконът бе реликва от някогашните времена. Нявга може би красив, каменният парапет бе посивял през вековете, свеждайки се до бледа сянка на някогашната си слава. Гъсти лиани го покриваха с множество бели цветове — подобно покривка, прикрила изкорубена маса. Под нозете им някога удивителната мозайка сега лежеше натрошена на парчета. Няколко фенера обграждаха балкона, но изглежда служеха по-скоро за украса, отколкото за осветление. Каменна маса бе отрупана с изобилие от дивеч, плодове и напитки.