Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 142

— Не, няма да добавя към арсенала лудости на онази вещица мистериозното изчезване на котле супа! Месеци работих, за да излекувам Модина. Няма да позволя да бъде поразена отново.

— Ами ако…

— Остави, Нимбус — Амилия се зарови из свитъците си. — Изобщо не трябваше да ти казвам. Отидох. Огледах. Нищо не видях. Не мога да повярвам, че дори това направих. Марибор да ми е на помощ. Вещицата накара и мен да преследвам фантомите й из мрака. Какво се хилиш?

— Нищо — рече Нимбус. — Просто си ви представих да се промъквате из градината.

— О, престани!

— Какво да престане? — попита Салдур, влизайки неоповестен.

Регентът пристъпи в кабинета й с подкупваща усмивка.

— Нищо, Ваша милост. Нимбус просто се шегуваше.

— Нимбус? Нимбус? — повтори Салдур, докато оглеждаше мъжа, мъчейки се да си припомни нещо.

— Той е моят асистент, ментор на Модина, бежанец от Вернес — обясни Амилия.

Салдур изглеждаше отегчен.

— Не съм идиот, Амилия. Зная кой е Нимбус. Мислех си за името. Думата е от староимперски. Нимбус, освен ако не греша, означава „мъгла“ или „облак“, нали?

Погледна към другия за потвърждение, но асистентът само сви рамене.

— Както и да е — рече Салдур, обръщайки се към Амилия. — Исках да зная как протича подготовката на сватбата. Остават само няколко месеца.

— Тъкмо изпращах поканите на писарите. Подредих ги по разстояние, така че най-далечните куриери ще поемат още в края на идната седмица.

— Отлично, а роклята?

— Кройката най-сетне е готова. Само чакаме материалът да пристигне от Колнора.

— А как е Модина?

— Отлично, отлично — излъга тя, усмихвайки се колкото се може по-убедително.

— Значи е понесла добре новините за предстоящото брачно блаженство?

— Модина приема всички новини по идентичен начин.

Салдур кимна доволен.

— Да, истина, истина…

Изглеждаше тъй мил и любезен, истински възрастен дядо. Лесно можеше да бъде подведена, ако лично не бе видяла вулкана, кипящ зад любезната обвивка. Той я извлече отново в реалността с въпроса:

— Какво си правила в северната кула снощи, мила?

Тя си прехапа езика тъкмо навреме, за да не отговори напълно откровено.

— Попаднах на двама пазачи, които носеха супа там посред нощ, което ми се стори странно, понеже…

— Понеже? — настоя Салдур.

— Понеже тази кула е празна. Е, като се изключи един серет, който изглежда пази празнотата. Знаете ли защо стои там? — попита тя, доволна от начина на отбиване на атаката, който същевременно подсилваше невинността й. Помисли дали да не изпърха с клепки, но реши да не преиграва. Все още не я бяха напуснали спомените как Салдур заповядва на пазача да я махне от очите му. Не знаеше какво бе означавала заповедта, но помнеше съжалението в очите на приближаващия се към нея войник.

— Естествено, че зная. Аз съм регент — зная всичко, което става.

— Въпросът е… супата беше прекалено много само за един рицар. И беше изчезнала с все тенджерата само за минути. Но след като знаете, предполагам това няма значение.

Салдур мълчаливо я изучаваше за миг. Изражението му бе изгубило познатото си снизхождение. Забеляза лек намек за уважение, оформящ се под свъсеното му чело.