Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 141

— Хигълс, милейди — той преглътна и отново се поклони.

— Тогава защо ти не отговориш на въпроса ми?

— Носим супата в северната кула. Знаете, онази между кладенеца и конюшните.

— Колцина затворници са там?

Двамата се спогледаха.

— Никакви няма, милейди.

— Тогава за кого е супата?

Той сви рамене.

— Просто я оставяме на серетския рицар.

— Готово — обяви Ибис.

— Това ли е всичко, милейди? — попита Хигълс.

Тя кимна и двамата изчезнаха към градината, понесли котлето.

— Сега да спретнем нещичко и за теб — рече Ибис, обърсвайки ръце в престилката си.

— Моля? — попита Амилия, все още замислена за двамата пазачи. — Не, благодаря ти, Ибис — рече тя, изправяйки се. — Струва ми се, че има нещо да свърша.

* * *

Амилия болезнено усещаше липсата на наметало, докато крачеше из вътрешния двор. Дружелюбната есен с пъстри листа и ярки небеса се бе променила в сивия мраз на приближаващата зима. Полумесец надничаше иззад облаците, гледайки как Амилия пристъпва в зеленчуковата градина, понастоящем сведена до кафява гробница. Внимателно приближи кокошарника, внимавайки да не разбуди птиците. Нямаше нищо лошо в това да е навън, никакви правила не забраняваха разхождането из двора, ала в момента се чувстваше като престъпница.

Приклекна в бараката за дърва, тъкмо навреме, за да се скрие от връщащите се Джеймс и Хигълс. След няколко минути Амилия се измъкна, заобиколи кладенеца, влезе в северната кула — затворническата кула, както вече я наричаше.

Точно както бе казано, серетски рицар стоеше на пост. Бе облечен в черна броня с червения символ на строшена корона на гърдите, закрилият лицето му шлем бе украсен с червено перо. Изглежда не й обръщаше внимание, което бе странно, като се има предвид как всички пазачи вече се покланяха на Амилия. Серетът не каза нищо, когато тя пристъпи край него и пое по стълбите. Бе шокирана, че той не я спря.

Тя се заизкачва, периодично подминавайки килии. Никоя от вратите не бе заключена и тя надникна в някои от стаичките. По земята се въргаляше стара, изгнила слама. Тънки прозорчета допускаха едва няколко лунни лъча да влязат. Към стените и пода бяха прикрепени тежки вериги. В някои от килиите имаше табуретка и кофа, но повечето бяха празни. Амилия се чувстваше неприятно в тях — не само заради студа, а защото се страхуваше, че тя самата може един ден да се озове на подобно място.

Джеймс и Хигълс бяха прави. Кулата бе празна.

Тя слезе по стълбите обратно при серета.

— Извинявай, какво точно охраняваш? Тук няма никого.

Той не отговори.

— Къде отиде супата?

Серетът отново остана безмълвен. Тъй като не можеше да види очите му през забралото, мислейки, че е заспал прав, тя пристъпи към него. Рицарят се раздвижи, като змия сграбчи меча си и го изтегли отчасти със съскащ звук, отекнал заплашително в каменната кула.

Амилия се оттегли.

* * *

— Ще й кажеш ли? — попита Нимбус.

Двамата се намираха в кабинета на Амилия, привършвайки последния от списъците с покани, върху които да започнат да работят писарите. Навсякъде се въргаляха пергаменти. На стената бе окачена схема на залата, надупчена от многобройните промени на гостите.