Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 140

— Надали е чак толкова сериозно. Хайде де, не искаш ли малко супа? Правя отлична зеленчукова супа с ечемик, колкото и да е нескромно.

— Знаеш, че обожавам храната ти. Просто стомахът ми е се е свил на топка. Онзи ден в огледалото зърнах бял косъм.

— Я моля ти се, та ти си още момиче — изсмя се Ибис, сетне се сепна. — Предполагам не трябва да ти говоря така, тъй като си вече благородна и така нататък. Трябва да река „Да, Ваше Благородие“, или „Нищо подобно, Ваше Благородие! Ако ми позволите да говоря открито във ваше присъствие, осмелявам се да не се съглася с вас, защото вие сте прекрасна като котле!“ Това би бил по-подходящ отговор.

Амилия се усмихна.

— Никога не съм разбирала този ти израз.

Ибис се направи на обиден.

— Аз съм готвач. Обичам котлетата — изкикоти се. — Хапни малко супа. Нещо топло дали пък няма да ти поотпусне стомаха?

Тя хвърли поглед към тенджерата, която той разбъркваше, и сгърчи лице.

— Не мисля.

— О, не, не от това! Велики Марибор, не! Ще ти спретна нещо хубаво.

Амилия изглеждаше облекчена.

— Какво готвиш? Мирише на развалени яйца.

— Супа, ама и за животни не става. Направена е от най-гадните остатъци. Миризмата идва от гадния жълт прах, дето трябва да използвам. Опитвам се да го прикрия, колкото мога. Хвърлям малко целина и подправки, колкото да не ме гризе съвестта.

— За кого е?

— Нямам си представа, но след малко двама ще дойдат да я вземат. Честно да река… страх ме е да питам кой ще я яде.

Той поспря.

— Какво има, Амилия?

Тя се взираше в тенджерата, отчасти отворила уста. Някакъв шум по стълбите привлече вниманието й. Двама мъже влязоха в кухнята. Познаваше ги. Те бяха пазачи, по принцип охраняващи източното крило на четвъртия етаж — административният коридор, където тя и Салдур работеха. Те също я познаха и й се поклониха. Амилия благосклонно им кимна. Погледите им показаха, че това им се стори странно, но го оцениха. Сетне се обърнаха към Ибис.

— Готово?

— Секунда, секунда — промърмори той. — Подранихте.

— Дежурим от зори — оплака се единият. — Това е последната ни задача. Честно, не зная защо си играеш толкова, Тинли.

— Това ми е работата, искам да я свърша качествено.

— Довери ми се, никой няма да се оплаче. Никого не го е грижа.

— Мен ме е — отвърна Ибис. Гласът му бе достатъчно остър, за да сложи край на темата.

Стражникът сви рамене и зачака.

— За кого е супата? — попита Амилия.

Войникът се поколеба.

— Не бива да говорим за това, милейди.

Другият го сръга грубовато.

— Тя е проклетата секретарка на императрицата.

Първият се изчерви.

— Простете, милейди. Просто регент Салдур може да е доста страшничък на моменти.

В главата си Амилия се съгласи с него, ала външно остана невъзмутима.

Приятелят му се плесна по челото и подбели очи.

— Брей! Ама ти си бил голям глупак, Джеймс. Простете му, милейди.

— Какво? — Джеймс изглеждаше объркан. — Какво съм казал?

— Току-що обиди регента и показа, че не уважаваш Нейно Благородие.

Лицето на Джеймс пребледня.

— Как се казваш? — обърна се тя към другия пазач.