Читать «Авемпарта» онлайн - страница 33
Майкъл Дж. Съливан
Умът на Ариста трескаво работеше. Дали се канеха отново да я затворят в кула? Дали щяха да я екзекутират, както църквата бе сторила с Гленморган III? Дали щяха да я изгорят на кладата и впоследствие да го определят като акт на пречистване за ереста? Какво щеше да направи Олрик, когато разбере? Щеше ли да обяви война на църквата? Ако го стореше, всички кралства щяха да се обърнат срещу него. Не би имал друг избор, освен да признае указа.
Стигнаха до врата и епископът заръча на Бърнис да приготви стаята на принцесата. На Хилфред нареди да чака отвън, въведе Ариста в стаята и влезе на свой ред.
Стаята бе изненадващо малка, дребен работен кабинет с претрупано бюро и само няколко стола. Светлината на закрепени по стените свещи падаше върху стари дебели книги, пергаменти, печати, карти и духовнически одежди за различни поводи.
Вътре чакаха двама мъже. Зад бюрото седеше архиепископът, белокос старец с набръчкана кожа. Беше облечен в тъмномораво расо с бродирана мозета и златен епитрахил, висящ на врата му като шал. Имаше дълго и бледо лице, като рошавата брада подсилваше удължеността (за което немалко допринасяше дължината й: простираше се до пода). Веждите му също не отстъпваха по гъстота. Тъй като седеше прегърбен на високия дървен стол, създаваше се впечатлението, че се привежда напред с интерес.
Другият мъж бе далеч по-млад, слаб, с дълги пръсти и неспокойни очи. Той се ровеше из безпорядъка и също беше блед, като че не бе виждал слънце с години. Дългата му черна коса, стегната болезнено в опашка, му придаваше напрегнатия вид на обсебен от работата си човек.
— Ваше Светейшество архиепископ Галиен — каза Салдур, — позволете да ви представя принцеса Ариста Есендън от Меленгар.
— Така се радвам, че дойдохте — каза й старият духовник. Устата му, лишила се от повечето си зъби, често засмукваше тънките му устни. Гласът му бе стържещ. — Моля, седнете. Предполагам сте имали неприятен ден да се тресете в каретата. Отвратителни неща. Развалят пътищата и ти разбъркват кокалите. Мразя да се качвам в тях. Усещат се като ковчег и на моята възраст човек е нащрек от влизането в каквито и да е кутии. Но предполагам трябва да търпя в името на бъдещето, бъдеще, което дори няма да видя — той неочаквано й намигна. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Може би вино? Карлтън, оправдай присъствието си, нехранимайко такъв и налей на Нейно Височество чаша Монтмърси.
Дребният не каза нищо, но бързо се придвижи към сандък в ъгъла. От него извади тъмна бутилка и изтегли тапата.
— Седни, Ариста — прошепна в ухото й Салдур.
Принцесата си избра червен кадифен стол пред бюрото и като оправи роклята си, седна вдървено. Не бе спокойна, но направи усилие да овладее нарастващия страх.
Карлтън й сервира чашата червено вино на гравиран сребърен поднос. Тя започна да преценява вероятността вътре да има приспивателно или дори отрова, но отхвърли тази мисъл.
