Читать «Авемпарта» онлайн - страница 3

— Не! — протестира тя. — Виждам ножа. Те ще те наранят.

— Ако не го сториш, те ще убият и двама ни! — грубо изкрещя Уайът, твърде грубо. Не искаше да го прави, но тя трябваше да разбере.

Сега Али плачеше. Стоеше на алеята в светлината на лампата и се тресеше.

— Влез вътре, скъпа — каза й Уайът, овладявайки се и опитвайки се да успокои гласа си. — Всичко ще бъде наред. Не плачи. Елдън ще се грижи за теб. Разкажи му какво се е случило. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да хленчи.

— Моля те, скъпа, трябва да се прибереш сега — умоляваше Уайът. — Това е всичко, което можеш да направиш. Това трябва да направиш. Моля те.

— Об-би-чам те, та-ттко!

— Зная, мила. Зная. И аз те обичам и толкова съжалявам.

Али бавно пристъпи обратно през вратата. Светлината започна да се стопява със затварянето на вратата, докато алеята не остана отново мрачна. Само бледата синкава светлина от позакритата с облаци луна осветяваше тесния коридор, където стояха тримата.

— На колко години е тя? — запита гласът зад него.

— Не я замесвайте. Просто го направете бързо, поне това полага ли ми се? — Уайът се подготви за предстоящото. Гледката на детето го бе пречупила. Той се тресеше неудържимо, ръцете му бяха свити в юмруци, с така пристегнали го гърди, че едвам можеше да преглъща и да си поема дъх. Усещаше ръба върху гърлото си и го очакваше да се раздвижи, да се провлачи.

— Когато дойде да ни наемеш, знаеше ли, че е клопка?

— Какво? Не!

— Щеше ли да го направиш, ако знаеше?

— Не знам. Предполагам, да. Имахме нужда от парите.

— Значи не си барон?

— Не.

— Какъв си тогава?

— Бях капитан на кораб.

— Бях? Какво се случи?

— Скоро ли ще ме убиете? За какво са всички тези въпроси?

— Всеки отговорен въпрос е още един поет дъх — каза гласът зад него. Бе гласът на смъртта, безчувствен и празен. Чувайки го, стомахът на Уайът се сви като че надничаше през ръба на пропаст. Без да може да види лицето на мъжа, знаейки, че той държи острие, което може да отнеме живота му, Деминтал се чувстваше като на екзекуция. Помисли си за Али, надявайки се тя да е добре, когато осъзна — тя щеше да го види. Мисълта го порази с изненадваща яснота. Тя щеше да изтича, след като всичко е приключило и да го намери на улицата. Щеше да пристъпва сред кръвта му.

— Какво се случи? — екзекуторът запита отново и гласът му мигновено изтри всички други мисли.

— Продадох си кораба.

— Защо?

— Няма значение.

— Дългове от комар?

— Не.

— Защо тогава?

— Какво значение има? Така или иначе ще ме убиете. Просто го направи!

Бе се успокоил. Бе готов. Стисна зъби, затвори очи. Но убиецът се бавеше.

— Има разлика — прошепна екзекуторът в ухото му, — защото Али не ти е дъщеря.

Острието се отдели от врата на Уайът.

Бавно, колебливо, Уайът се обърна да види мъжа с кинжала. Никога не бе го виждал преди. Той бе по-дребен от партньора си, облечен в черно наметало с качулка, която скриваше чертите на лицето му, разкривайки само щрихи от лицето му: върхът на остър нос, буза, брадичка.

— Откъде знаеш?

— Тя ни видя в тъмното. Видя ножа до гърлото ти, докато стояхме в сенките на двадесет ярда от нея.