Читать «Авемпарта» онлайн - страница 27

— Да, стори го — каза Олрик и се изкикоти. — Всички ние добре се посмяхме.

— Ние?

— Моувин и Фанън са тук — посочи с палец към вратата. — Те ще те придружат. Фанън възнамерява да участва в църковния турнир в Ерванон. Трябваше да бъде изненада, но ти както винаги развали всичко.

— Съжалявам — каза тя и гласът й потрепери неочаквано. Прегърна силно брат си. — Благодаря ти.

* * *

Предните колела на каретата попаднаха в дупка, която задните също разгледаха на свой ред. Ариста почти продъни покрива и загуби мисълта си, което бе неприятно. Почти си бе припомнила името на дънморския финансов министър. Започваше с Бон, Бони или Бобо… не, не можеше да бъде Бобо, нали? Бе нещо подобно. Всички тези имена, всички тези титли: трети барон на Бродиния, граф на Нит — или беше трети барон на Нит и граф на Бродиния? Ариста хвърли поглед към дланта на ръката си, чудейки се дали не може да си ги запише там. Ако я хванеха, това щеше да е позорно не само за нея, но и за Олрик и цял Меленгар. От този момент всяко нейно действие, всяка грешка, всяко препъване щяха да се отразяват зле не само на нея, но и да нараняват кралството й. Проблемът бе, че не знаеше как да бъде перфектна. Щеше й се брат й да й бе дал повече време да се подготви.

Дънмор бе ново кралство, едва на седемдесет години, разраснало се феодално владение, отвоювано от дивотата от амбициозни благородници с дребни родословия. Отсъстваха изисканите традиции, срещани в останалия Аврин, но в замяна на това можеше да се похвали с редица отегчителни длъжности. Бе убедена, че крал Росуорт ги е създал със същата мотивация, с която стеснителен човек преукрасява скромен дом. Кралят със сигурност имаше повече министри от Олрик, с двойно по-дълги и необичайно неопределени звания, като например Помощник-секретар на втория кралски кворум, отговорници за алеите. Какво значеше това? Сетне идеше неразбираемото — тъй като Дънмор бе заобиколено изцяло със суша — Главнокомандващ флотата. Поне Юлиан я бе снабдил със списък и Ариста правеше всичко по силите си, за да го научи наизуст, заедно с редиците внасяни и изнасяни стоки, търговски и военни споразумения и дори името на кралското куче. Тя отпусна глава на кадифената тапицерия и въздъхна.

— Наред ли е всичко, мила? — поинтересува се седящият насреща й със събрани пръсти епископ Салдур. Той се взираше в нея с нетрепващи очи, които виждаха повече от лицето й. Салдур — или Саули, както винаги го бе наричала — я бе учил да издухва глухарчета, когато бе на пет. Бе я учил да играе на дама и се правеше, че не забелязва, когато тя се катереше по дърветата или препускаше с понито си в галоп. На шестнадесетия й рожден ден лично й бе преподал Догмите на вярата в Нифрон. Беше й като дядо. Винаги се взираше в нея. Бе спряла да се чуди защо.

— Има твърде много за научаване. Не мога да го запомня. И друсането не допринася. Просто… — тя прелисти пергаментите на коляното си и поклати глава. — Искам да свърша добра работа, но не мисля, че ще успея.

Старият човек й се усмихна, повдигайки съчувствено вежди.